Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— Никак. — Стрелкинята остави стрелата. — Но май разбрах. Уча се. Ще ставам умна. Социология, активоция, струтутуция, върколация. Разправят, че в училищата бият с пръчки. С вас се учи по-приятно. Малко ме боли главата, но задникът ми си е цял.

— Едно нещо не подлежи на съмнение, и това се забелязва лесно — каза Лютичето. — Слънчевите лъчи не те превръщат в пепел, Регис, слънчевата топлина ти влияе толкова малко, колкото и нагорещената подкова, която ти извади от огъня с гола ръка. Обаче ако се върнем към твоите аналогии, за нас, хората, денят винаги ще си остане естественото време за активност, а нощта — естественото време за отдих. Такова е физическото ни устройство — през деня, например, виждаме по-добре, отколкото нощем. Изключение е Гералт, който винаги вижда еднакво добре, но той е мутант. А при вампирите това също ли е било резултат на мутация?

— Може и така да се каже — съгласи се Регис. — Макар и да смятам, че мутация, разтеглена достатъчно дълго във времето, престава да бъде мутация, а се превръща в еволюция. Но това, което ти каза за физическото устройство, е много точно. Приспособяването към слънчевата светлина е било печално необходимо за нас. За да оцелеем, е трябвало да наподобяваме на хората в това отношение. Мимикрия, бих казал. Впрочем, имаща последствия. Ако мога да използвам метафора: легнахме в болнично легло.

— Не разбрах.

— Има основания да се смята, че продължителното подлагане на слънчева светлина е смъртоносно. Съществува теория, че след около пет хиляди години светът ще бъде заселен само от лунарни същества, активни нощем.

— Добре, че няма да доживея дотогава — каза Кахир, широко прозявайки се. — Не знам как е при вас, но на мен усилената дневна активност ми подсказва за необходимостта от нощен сън.

— На мен също — протегна се вещерът. — А до изгрева на убийственото слънце са останали само няколко часа. Но преди да ни е повалил сънят… Регис, в рамките на науката и разширяването на знанията, развенчай още някой мит за вампирите. Обзалагам се, че е останал поне един.

— Именно — кимна вампирът. — Още един. Последният, съвсем не най-маловажният. Това е мит, продиктуван от вашите сексуални фобии.

Кахир тихо прихна.

— Оставих мита за накрая — Регис измери нилфгардеца с поглед, — и тактично не бих споменавал за него, но Гералт сам поиска, така че нямам причини да ви го спестявам. Най-силните страхове на хората са на сексуална основа. Девойка, губеща съзнание в прегръдките на смучещ кръвта й вампир, младеж, подлуден от действията на вампирка, обсипваща с целувки тялото му. Така си ги представяте тези неща. Орално насилие. Жертвата на вампира се парализира от страх и вампирът я принуждава да прави орален секс. По-точно — отвратителна пародия на орален секс. А в секса, изключващ продължаване на рода, има нещо противно.

— Говори за себе си — изсумтя вещерът.

— Акт, завършващ не със зачатие, а със задоволяване и смърт — продължи Регис. — Вие сте направили от това зловещ мит. Сами мечтаете подсъзнателно за нещо подобно, но ви отвращава мисълта, че можете да дадете нещо такова на партньора или партньорката си. Така че митологичният вампир прави това вместо вас, израствайки по този начин до очарователен символ на злото.

— Не ви ли казах? — възкликна Милва, веднага след като Лютичето й обясни какво е имал предвид Регис. — Не се говори за нищо друго, само за едно. Уж се започва с умни приказки, а все се стига до задника!

Тръбенето на жеравите в далечината поутихна.

„На следващата сутрин — спомни си вещерът — вече в много по-добро настроение, потеглихме на път. И тогава, съвсем неочаквано, отново ни застигна войната.“

Преминаваха през обрасла с храсти борова гора, практически безлюден и стратегически маловажен район, който едва ли можеше да привлече агресорите. Макар от имперските земи да ги разделяше само Голяма Яруга, тази граница не беше лесна за преодоляване. Затова и изненадата им беше толкова голяма.

Проявите на войната не бяха толкова ефектни, колкото в Бруге и Соден, където нощем хоризонтът сияеше от зарева, а денем стълбове от черен дим пронизваха небесната синева. Тук, в Ангрен, не беше толкова зрелищно. Беше по-зле. Пътниците внезапно забелязаха стадо гарвани, кръжащи над гората с диви крясъци, а скоро се натъкнаха и на труповете. Макар и те да бяха с разкъсани дрехи и невъзможни за разпознаване, по тях си личаха безпогрешни признаци за насилствена и жестока смърт. Тези хора бяха убити в бой. И не само. Повечето трупове лежаха в храстите, но някои, зверски осакатени, висяха от клоните на дърветата, овесени за крака или ръце; други подаваха овъглените си крайници от угаснали клади, или стърчаха от колове. И воняха. Целият Ангрен изведнъж започна да смърди със зловещата, отвратителна миризма на варварство.