Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— И все пак мисля — усмихна се вампирът, — че ще благоволите да изслушате това, което искам да ви кажа, без изобщо да съм длъжен? Чувствам потребност да съм откровен с хора, на които съм подал ръка и които съм приел като приятели.

Този път никой не възрази.

— Трябва да започна с това — продължи след малко Регис, — че всички опасения, свързани с моята вампирска природа, са напълно неоснователни. Никого не нападам, не се промъквам нощем, за да впия зъби в шията на спящите. И не само в шиите на моите спътници, към които отношението ми е не по-малко старомодно, отколкото тяхното към мен. Аз изобщо не се докосвам до кръв. Изобщо и никога. Отказах се и отвикнах от нея, когато тя се превърна в проблем за мен. Опасен проблем, който не ми беше лесно да разреша.

Той помълча и след малко продължи:

— Проблемът всъщност се появи и стана опасен точно по начина, описан в книгите. Още в младите си години обичах… хм… да излизам и да се развличам в хубава компания и по това не се различавах от повечето си връстници. Знаете как е, нали и вие сте били млади. Но при вас, хората, действа система от забрани и ограничения: родителска власт, наставници, началници и висшестоящи, обичаи, в последна сметка. При нас всичко това го няма. Младежите се ползват с пълна свобода. И създават свои собствени образци на поведение, разбира се, глупави, по юношески наивни. Не пиеш? Що за вампир си тогава? Не пие? Тогава не го канете, разваля забавата. Не исках да им развалям забавата, а перспективата да загубя одобрението на приятелите ми ме плашеше. Така че се забавлявах. Празненства и пируване, гуляи — на всяко новолуние летяхме в селото и пиехме от когото ни паднеше. Най-противна, най-нискокачествена… хм… течност. Нямаше значение от кого пием, стига да има… хм… хемоглобин. Без кръв нямаше никаква забава. Също така никой нямаше смелост да докосне някоя вампирка, ако преди това не пие.

Регис млъкна, замисли се. Останалите също мълчаха. Гералт усещаше, че и на него страшно му се пие нещо.

— Ставахме все по-необуздани — продължи вампирът. — С течение на времето нещата се влошаваха. Като се започнеше — и по три-четири дни не се връщах в гробницата. От съвсем малко количество… течност започвах да губя контрол над себе си, но това не ми пречеше да продължавам да пирувам. Приятелите ми бяха като всички приятели. Някои от тях ми правеха дружески забележки и аз им се обиждах. Други, напротив, ме уговаряха, изкарваха ме от гробницата на гуляй и ми подхвърляха… хм… обекти. И се забавляваха за моя сметка.

Милва, все още заета с оправянето на смачканите пера, измърмори ядосано. Кахир вече беше приключил с поправката на ботуша си и се правеше, че спи.

— После — продължи Регис — се появиха тревожни признаци. Приятелството и забавленията отидоха на заден план. Оказа се, че съвсем спокойно мога да минавам и без тях. Достатъчно ми беше просто да има кръв, дори и да я пия…

— Срещу огледалото? — вметна Лютичето.

— По-лошо — отговори Регис. — Аз не се отразявам в огледалото.

Той помълча известно време.

— Запознах се с една… вампирка. Можеше да бъде, и навярно беше нещо сериозно. Прекратих гуляите. Но не за дълго. Тя ме напусна. А аз започнах да пия двойно повече. Както знаете, отчаянието и обидата са отлични оправдания. На всички им се струва, че разбират. Дори и на мен ми се струваше, че разбирам. А всъщност нагаждах теорията към практиката. Отегчих ли ви? Вече свършвам. Най-накрая направих нещо, което не е правил нито един вампир. Започнах да летя пиян. Веднъж през нощта момчетата ме пратиха в селото за кръв. Не можах да уцеля едно момиче, което беше тръгнало за вода, и се врязах на скорост в стените на кладенеца… Селяните за малко да ме убият, за щастие не знаеха как… Набучиха в мен колове, отсякоха ми главата, поляха ме със светена вода и ме заровиха под земята. Представяте ли си как се почувствах, когато се събудих?

— Представяме си — каза Милва, оглеждайки стрелата си. Всички я погледнаха учудено. Стрелкинята се изкашля и се извърна. Регис незабележимо се усмихна.

— Свършвам вече — каза той. — В гроба имах достатъчно време да обмисля нещата…

— Достатъчно? — попита Гералт. — И колко по-точно?

— Професионално любопитство? — погледна го Регис. — Около петдесет години. Когато регенерирах, реших да се взема в ръце. Не беше лесно, но се справих. Оттогава — нито капка. Не пия.

— Изобщо? — Лютичето се сепна, но любопитството надделя. — Съвсем? Никога? Но нали…