Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 2)

„Къде съм? Къде са нашите? Къде е врагът?“

— Evgyr, morv, nordling !

Грохот, удари, цвилене на коне, вик.

— Спри се, хлапако! Не отивай там!

Женски глас. Жена върху вран жребец, облечена в доспехи, с развяващи се коси и лице, опръскано с кръв. До нея — войници с брони.

— Кой си ти? — Жената размаза кръвта по лицето си с ръката, в която държеше меча.

— Корнет Аубри… Адютант на конетабъл Наталис… Нося заповеди на полковниците Панграт и Елс…

— Няма да успееш да стигнеш там, където се бие Адю. Иди при джуджетата. Аз съм Джулия Абатемарко… Напред, по дяволите! Обкръжават ни! В галоп!

Той не успя да й възрази. А и нямаше никакъв смисъл.

След две-три минути главозамайващ галоп от прахоляка изникнаха пехотинците, строени в каре, прикриващи се зад дървени щитове като костенурка под черупката си, а копията им стърчаха като игли от игленик. Над карето се развяваше голямо златно знаме с кръстосани чукове, а до него стърчеше прът с конски опашки и човешки черепи.

Нилфгардците се нахвърляха върху карето като псета, опитващи се да ухапят размахващ бастуна си старец. Дивизията „Ард Феаин“ с огромните слънца на наметалата си не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.

— Напред, Свободна рота! — извика жената и размаха меча си. — Да си заработим дукатите!

Конниците, а с тях и корнет Аубри, се нахвърлиха върху нилфгардците. Схватката продължи само няколко минути, но беше ужасяваща. След това пред тях се разтвори стената от щитове. Озоваха се насред карето, сред тълпа от джуджета с ризници, шлемове с мрежести качулки и островърхи забрала, сред реданската пехота, леката бругенска кавалерия и облечените в брони кондотиери.

Джулия Абатемарко — едва сега Аубри осъзна, че това е Сладката ветрогонка, кондотиерката — го побутна към едно шкембесто джудже с островръх шлем, украсен с червен пискюл, което седеше непохватно върху нилфгардски кон и се надигаше, за да може да надниква над главите на пехотинците.

— Полковник Баркли Елс?

Джуджето одобрително кимна с пискюла, забелязвайки кръвта, с която бяха опръскани корнетът и кобилата му. Аубри неволно се изчерви. Това беше кръвта на нилфгардците, избити от кондотиерите, които бяха яздили с него. Той самият дори не беше успял да си изтегли меча.

— Корнет Аубри.

— Синът на Анзелм Аубри?

— Най-малкият.

— Ха! Та аз познавам баща ти! Какви новини ми носиш от Наталис и Фолтест, корнете?

— Центърът на силите ни е заплашен от пробив… Господин конетабълът заповядва на Свободния отряд да се придвижи колкото се може по-бързо към Златното езеро и река Хотла… За да подкрепите… — Думите на корнета бяха заглушени от рев, пръхтене и цвилене на коне. Аубри изведнъж осъзна колко безсмислени са заповедите му. Че те не означават нищо за Баркли Елс, за Джулия Абатемарко, за цялото каре на джуджетата под златното знаме с чуковете, развяващо се над черното море от обкръжаващите ги, атакуващи от всички страни нилфгардци.

— Закъснял съм — изстена той. — Пристигнах твърде късно…

Сладката ветрогонка изсумтя. Баркли Елс се озъби.

— Не, корнете — отвърна той. — Просто Нилфгард пристигна твърде рано.

— Поздравявам дамите и себе си със сполучливата резекция на тънкото и дебелото черво, спленектомията и закърпването на черния дроб. Обръщам внимание на времето, което ни беше необходимо, за да ликвидираме последствията от причиненото на нашия пациент за части от секундата по време на боя… Съветвам ви да го приемете като тема за философски размишления. А сега госпожица Шани ще зашие нашия пациент.

— Но аз никога не съм го правила, господин Ръсти.

— Все някога трябва да започнете. Зашивайте червеното с червен, жълтото с жълт, а бялото с бял конец. Така със сигурност ще се получи добре…

— Хубава работа! — хвана се за брадата Баркли Елс. — Какви ги говориш? Какво искаш да ми кажеш, сине на Анзелм Аубри? Че ние тук безделничим? Та ние дори не трепнахме под натиска им, мамка му! Не отстъпихме нито крачка! Не е наша вината, че онези от Бруге не издържаха!

— Но заповедите…

— Не ми пука за тия заповеди!

— Ако не затворим пролуката — надвика заобикалящия ги рев Сладката ветрогонка. — Черните ще пробият фронта! Ще пробият фронта! Направи ми отвор, Баркли! Аз ще ги ударя! Ще се промъкна!

— Ще ви избият, преди да успеете да се доберете до езерото! Ще загинете за нищо!

— Какво предлагаш тогава?

Джуджето изруга, свали шлема от главата си и го удари в земята. Очите му гледаха диво, налети с кръв, страшни.