Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 2)

Той беше прав.

— Сега вече ще се сблъскат!

— П-по… добре да се п-пъхнем под талигите — предложи Уилям Хардботъм по прякор Пелтека, като се въртеше неспокойно. — К-казвам ви…

Бибервелд и останалите полуръстове го изгледаха със съчувствие. Под талигите? За какво? От бойното поле ги делеше почти четвърт миля. Дори някой разезд да се добереше до тях, до обоза, нима криенето под талигите щеше да ги спаси?

Ревът и тропотът се усилваха.

— Сега — каза Анди Бибервелд.

И отново се оказа прав.

От четвърт миля разстояние, иззад хълмовете и гората, през рева и дрънкането на желязо в желязо, до обоза достигна отчетлив, чудовищен звук, от който им настръхнаха косите.

— Кавалерията. — Бибервелд облиза устните си. — Кавалерията се натъкна на пиките…

— С-само — обади се пребледнелият Пелтек — не р-разбирам к-какво са им в-виновни к-конете на тия к-кучи синове!

Яре изтри с гумата за незнайно кой път написаното изречение. Затворил очи, той си спомняше онзи ден, онзи миг, когато се сблъскаха двете армии. Когато всички войници, подобно на разярени кучета, се хванаха за гърлата в смъртоносна схватка.

Търсеше думи, с които би могъл да го опише.

Но напразно.

Клинът на конницата се вряза в карето на пехотата. Като гигантски кинжал дивизия „Алба“ посичаше всичко, защитаващо достъпа към живите тела на темерийската пехота — пики, копия, алебарди, метателни копия, щитове. Като кинжал дивизия „Алба“ се вряза в живите тела и навсякъде плисна кръв. Кръв, в която газеха и се хлъзгаха конете. Но острието на кинжала, въпреки че проникваше надълбоко, не успя да прониже нито сърцето, нито който и да е друг жизненоважен орган. Вместо да разкъса и нареже на части темерийския квадрат, клинът на дивизия „Алба“ навлезе в него и затъна. Натъкна се на еластичната и лепкава като смола тълпа от пехотинци.

Първоначално това не изглеждаше особено опасно. Главата и фланговете на клина се състояха от елитни, тежковъоръжени роти. Камите и мечовете на ландскнехтите отскачаха от щитовете като чукове от наковални, беше невъзможно да се доберат и до защитените с броня коне. И въпреки че ту един, ту друг войник падаше от коня (а понякога и заедно с коня), мечовете, брадвите, топорите и шестоперите на кавалеристите поваляха пехотинците и забилият се в пехотата клин започна да потъва по-надълбоко.

— Алба-а-а! — Младши лейтенант Девлин аеп Меара чу крясъка на оберщер Егебрахт, който се извиси над ревовете, воя и цвиленето. — Напред, „Алба“! Да живее императорът!

Ездачите се придвижваха напред, удряйки, изблъсквайки и мушкайки. Изпод копитата на цвилещите и хриптящи коне се разнасяше жвакане, скърцане и хрущене.

— Алба-а-а!

Клинът се заби още по-надълбоко. Ландскнехтите, макар и съсечени и окървавени, не отстъпиха и притиснаха конниците като в клещи. Под ударите на алебардите, брадвите и бойните вериги бронираните бойци от първата линия се спряха. Поразявани от протазани 6 6 Протазан — хладно оръжие, разновидност на копието; представлява плоско острие на върха на дълго (над два и половина метра) дърво. — Б.пр. и пики, сваляни от седлата с куките на гизарми и рогатини, безжалостно пребивани с железни топузи и боздугани, кавалеристите от дивизия „Алба“ започнаха да гинат. Врязалият се в пехотата клин, който доскоро наподобяваше страшно, осакатяващо желязо, забито в жив организъм, сега приличаше повече на ледена шушулка, стисната в огромен селски юмрук.

— Темерия-я-я! За краля, момчета! Убивай Черните!

Но на ландскнехтите също не им беше лесно. „Алба“ не позволяваше да я разкъсат, мечовете и брадвите се вдигаха и падаха, промушваха и съсичаха, и за всеки свален от седлото конник пехотата плащаше скъпо с кръв.

В процепа между пластините на бронята на оберщер Егебрахт се заби пика, той закрещя и се олюля върху седлото. Преди някой да успее да му се притече на помощ, страшен удар с бойна брадва го свали от коня. Пехотата го стъпка.

Знамето с черен алерион 7 7 Алерион — митологична птица, цар на птиците. — Б.пр. със златен перисониум 8 8 Перисониум — лъкообразна ивица върху гърдите на хералдична птица. — Б.пр. на гърдите се разклати и падна. Бронираните бойци, сред които и младши лейтенант Девлин аеп Меара, се хвърлиха към него, съсичайки, тъпчейки и крещейки.

„Иска ми се да знаех — помисли си Девлин аеп Меара, издърпвайки меча си от разцепения череп на някакъв темерийски ландскнехт. — Иска ми се да знаех: за какво е всичко това? Защо? Заради кого?“