Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 2)

— Забравих го. Май беше Хохла. Или нещо подобно…

Който познава тамошния край, лесно може да си представи какво се е случило, а за онези, които не са добре запознати с терена, ще поясня, че лявото крило на кралската войска стигна до онова място, където днес се намира село Брена. По онова време там нямаше никакво селище, защото година по-рано то било изравнено със земята от Катериците. Точно там, на лявото крило, се намираше кралският редански корпус, командван от граф Руйтер. В него служеха осем хиляди души, пехота и конница.

Центърът на кралските сили се намираше точно срещу хълма, който след битката започнаха да наричат Обесников. На тоя хълм стояха крал Фолтест със своята свита и конетабъл Ян Наталис, които от високо можеха да наблюдават развитието на бойните действия. Тук бяха струпани главните сили на нашата войска — дванайсет хиляди доблестни темерски и редански пехотинци, подредени в четири огромни четириъгълника, охранявани от десет роти конници, разположени до северния край на езерцето, наричано от местните жители Златното. Зад централната част на войската се беше подредила втора линия резерви — три хиляди бойци от визимската и мариборската пехота, предвождани от войводата Бронибор.

В южния край на Златното езеро, точно до рибните развъдници и завоя на река Хотла, на площ от близо една миля се бяха разположили войските от дясното ни крило, които се състояха от Свободния отряд на махакамските джуджета, осем роти лека кавалерия и бандерите на прочутата Свободна кондотиерска рота. Дясното крило беше командвано от кондотиера Адам Панграт и джуджето Баркли Елс.

От срещуположната страна, на миля или две, на голото поле отвъд гората, се беше строила нилфгардската армия на фелдмаршал Мено Коехорн. Като черна стена се бяха изправили облечените в желязо войни, полк до полка, рота до ротата, ескадрон до ескадрона, докъдето стига погледът — нямаха край. А по гората от хоругви и копия можеше да се съди, че войската е колкото широка, толкова и дълга. Защото в нея имаше четирийсет и шест хиляди войници, за което малцина от нашите знаеха, но така беше по-добре, защото иначе щяха да им се пръснат сърцата при вида на цялата нилфгардска мощ.

Но и без това сърцата дори на най-храбрите заблъскаха като чукове в гърдите им, когато стана ясно, че ще настане кървава сеч и малцина от стоящите в строя ще доживеят да видят залеза на слънцето.

Яре побутна нагоре плъзгащите се по носа му очила, прочете още веднъж написаното, въздъхна, поглади оплешивяващото си теме, след това взе гумата, леко я нагря и изтри последното изречение.

Вятърът шумеше в листата на липите, жужаха пчели. Децата, както и всички останали деца, се опитваха да се надвикат едно-друго.

Търкалящата се по тревата топка се блъсна в крака на стареца. Преди тромавият и непохватен мъж да успее да се наведе, едно от внучетата му се стрелна като малко вълче и без да се спира, сграбчи топката. Масата се разклати. С дясната си ръка Яре успя да задържи мастилницата, притискайки с лявата листовете хартия.

Натежалите от събрания акациев прашец пчели жужаха.

Яре продължи да пише.

Утрото беше навъсено, но слънцето надникваше през облаците, сякаш за да напомни, че часовете летят. Задуха вятър, знамената зашумяха и се засуетиха като птици, събиращи се на ята, за да отлетят надалеч. А нилфгардците не помръдваха от мястото си и накрая всички започнаха да се чудят защо маршал Мено Коехорн не дава заповед за настъпление…

— Кога? — Мено Коехорн вдигна глава от картите и погледна своите военачалници. — Питате ме кога ще заповядам настъпление?

Никой не се обади. Мено изгледа поотделно всеки един от командирите си. Най-напрегнати и разтревожени изглеждаха онези, които щяха да останат в резерва: Елан Трахе, командир на Седма даерланска, и Кес ван Ло от бригадата „Наузика“. Нервничеше и Оудер де Вингалт, адютант на маршала, чиито шансове да участва активно в битката бяха най-малки.

Онези, които трябваше да ударят първи, изглеждаха спокойни и дори отегчени. Маркус Брайбант се прозяваше. Генерал-лейтенант Рец де Мелис-Сток бъркаше в ухото си с кутре, което след това оглеждаше изпитателно, сякаш очакваше да види там нещо заслужаващо вниманието му. Оберщер 5 5 Оберщер — полковник в старата немска и полска пехота. — Б.пр. Рамон Тирконел, младият командир на дивизия „Ард Феаин“, си подсвиркваше тихичко, вперил поглед в една известна само нему точка от хоризонта. Оберщер Лиам аеп Муир Мос от дивизия „Дейтвен“ разлистваше томчето с поезия, което носеше неотлъчно със себе си. Тибор Егебрахт от дивизията тежки копиеносци „Алба“ се почесваше по тила с дръжката на камшика си.