Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 2)

Не, за нея не се безпокоя. Селските ръце са верни ръце, на които може да се разчита. Освен това възпитаничките на храма рядко могат да подведат някого, в момент на отчаяние не се отпускат, а търсят опора във вярата си, в своята мистика. И интересното е, че това им помага.“

Той погледна към червенокосата Шани, която ловко вдяваше хирургически конци в закривените игли.

„Шани. Дете на зловонните градски улички, попаднала в Оксенфуртския университет благодарение на собствената си жажда за знания и невероятните лишения на родителите й, плащащи за нейното обучение. Шегаджийка. Веселячка. Какво умее тя? Да вдява конец в иглите? Да слага превръзки? Да държи куките при операция? Ха, интересен въпрос: а ако припадне, изпусне куките и забие нос в отворения корем на оперирания?

Хората са толкова неиздръжливи. Затова помолих да ми изпратят елфка. Или някой от моя народ. Но не. Нямат им доверие.

Всъщност те и на мен ми нямат доверие.

Аз съм полуръст. Нечовек.

Чужд!“

— Шани!

— Да, господин Вандербек?

— Ръсти. Тоест, за теб — господин Ръсти. Какво е това, Шани? И за какво служи?

— Изпитвате ли ме, господин Ръсти?

— Отговаряй, момиче!

— Това е распатор. За сваляне на надкостната ципа при ампутации. За да не се къса ципата под зъбците на триона и да се получи чист и гладък разрез! Доволен ли сте? Взех ли изпита?

— Тихо, момиче, тихо.

Шани приглади с длан косата си.

„Интересно — помисли си той. — Тук сме четирима лекари. И всичките сме червенокоси! Съдба ли е това?“

— Моля ви, момичета — каза той, — излезте от палатката.

Те излязоха, въпреки че и трите изсумтяха под нос. Всяка по свой начин.

Пред палатката седеше група санитари, възползващи се от последните минути на сладко безделие. Ръсти ги погледна сурово и подуши въздуха, проверявайки дали вече са се напили.

Ковачът, огромен мъжага, пухтеше край приличащата на скамейка за изтезания маса и подреждаше върху нея инструментите за сваляне на ризници и шлемове с изкривени забрала от телата на ранените.

— Там — започна Ръсти без предисловие, посочвайки с пръст към полето, — всеки момент ще започне битка. И веднага ще се появят първите ранени. Всички вие знаете какво да правите, всеки знае задълженията си и мястото си. Ако всеки си върши работата, нищо лошо няма да се случи. Ясно ли е?

Нито едно от „момичетата“ не се обади.

— Там — продължи Ръсти и отново посочи към полето, — около сто хиляди войници ще започнат да се осакатяват взаимно. По най-различни изискани начини. Тук и в другите две болници сме общо дванайсет лекари. За нищо на света няма да успеем да помогнем на всички пострадали. Дори на нищожен процент от нуждаещите се от помощта ни. Но и никой не очаква това от нас. Обаче ние ще лекуваме! Защото това е, простете за баналния израз, смисълът на нашето съществуване. Да помагаме на нуждаещите се. Така че ще помагаме толкова, колкото можем.

Отново никой не се обади. Ръсти се извърна.

— Ще направим каквото можем — рече той по-тихо и по-топло. — Но нека всички да се постараем онова, което не можем да направим, да е възможно най-малко.

— Раздвижиха се — каза конетабъл Ян Наталис и избърса изпотената си длан в бедрото. — Ваше Кралско Величество, Нилфгард се раздвижи. Идват към нас!

Крал Фолтест, удържайки танцуващия си сив кон, наметнат с украсено с кралски лилии покривало, обърна към конетабъла своя красив, достоен за изсичане върху монета профил.

— В такъв случай да ги посрещнем достойно. Господин конетабъл! Господа офицери!

— Смърт на Черните! — в един глас ревнаха кондотиерът Адам „Адю“ Панграт и граф Де Руйтер.

Конетабълът ги погледна, след което се изправи в седлото и изрева с всичкия въздух в дробовете си:

— Под знамената!

В далечината глухо ечаха нилфгардските литаври и барабани, бучаха рогове и бойни тръби. Земята се тресеше под тропота на хиляди копита.

— Сега — обади се Анди Бибервелд, полуръст, старши в обоза, прибирайки косата си зад малкото островърхо ушенце. — Всеки момент…

Тара Хилдебранд, Диди Хофмайер и останалите ездачи, които се бяха събрали около водача си, поклатиха глави. Те също бяха чули глухия монотонен тропот на копита, носещ се иззад хълмовете и гората. Слушаха засилващите се като жужене на пчели, рев и глухо бучене. Чувстваха как се тресе земята. Ревът и бученето рязко се засилиха.

— Първият залп на стрелците. — Анди Бибервелд имаше богат опит, беше виждал, по-точно чувал, не една битка. — Ще последва и втори.