— Така е — отвърна Рава. — Само че, доколкото си спомням, перишите като че ли се придържат към една нелепо извисена представа за чест. Щом им представим нашата версия за внезапното и необяснимо избухване на хундрилите… след като им разкажем за жестокостите и за избиването на стотици, ако не и на хиляди невинни… — Канцлерът се усмихна. — Убеден съм, че за наше огромно облекчение ще видим крайно строго осъждане от страна на Смъртния меч.
Авалт кимна рязко.
— Което ще ми позволи да съсредоточа силите си върху съкрушаването на хундрилите, без да се налага да се безпокоя от перишите.
Воднистите очи на Рава се плъзнаха по Авалт.
— Има ли повод за безпокойство, конквестор? Не разполагаме ли с военната мощ да унищожим и двете сили, ако се наложи?
Авалт се вцепени.
— Разбира се, канцлер. Но забравихте ли последните разузнавателни данни от Ледер? Третият елемент в този чуждоземен съюз се кани да мине през кралството ни. Вероятно дори тогава бихме могли да съкрушим и трите сили. Но на ужасна цена. Нещо повече, все още не знаем какви споразумения са сключени между ледериите и тези малазанци — би могло накрая да се въвлечем в същата тази война, която се стараем да избегнем по всякакъв възможен начин…
— Което издава измамните ни намерения по отношение на предполагаемите ни съюзници, сафините и ак’рините.
— И прави очевидна измяната, която им готвим — но изведнъж ще се окажем неспособни да я подкрепим със сила. Едно е да даваме обещания и след това да изоставим съюзниците си на бойното поле — ако не можем да окупираме земите на тези съюзници, след като армиите им бъдат унищожени, цялото начинание пропада.
— Да приемем, засега — каза Рава, — че ледерийската заплаха вече не съществува, тъй че не се налага великият Съюз Болкандо да показва хартиените си нокти. Това, пред което сме изправени в момента, в най-лошия случай, са три несвързани помежду си армии, минаващи всяка по свой отделен маршрут през кралството ни. Една от тях вече ни е накървавила носа, но вероятно хундрилите бързо ще се оттеглят, след като задоволиха жаждата си за кръв. Ще си вземат плячката и ще побегнат в Пустинните земи. Естествено, това ще е фатална грешка — трябва само да преместим няколко легиона от вашата Трета Редовни да заемат граничните фортове и окопите, тъй че изпълзелите обратно останки от хундрилите да не представляват заплаха. — Канцлерът вдигна пръст. — Трябва да се разпоредим командирите ни да се възползват от поробването на хундрилските бежанци.
— Разбира се.
— По този начин ни остава да се справим с перишите и малазанците, а по всичко личи, че и едните, и другите са високо цивилизовани. Дотолкова, че да осъдят хундрилските ексцесии и дори донякъде да се почувстват виновни. Всъщност биха могли да предложат репарации.
— А засадата, която подготвяме в прохода?
— Бих предложил да остане на място засега, конквестор. Поне докато не преценим реакцията на Смъртния меч, когато им съобщим за хундрилите и с нищо непредизвиканите им безчинства.
— Предполагам, че ще уверите Смъртния меч за доверието ни към нея и Сивите шлемове — каза Авалт. — И че разбираме, че действията на варварите — съюзници или не — не могат да бъдат предсказани, и че по никакъв начин не смятаме перишите за отговорни.
Рава кимаше.
— И след като бъде заявено точно това, фактът, че ни виждат да подреждаме ескорта си в защитна формация, просто ще покаже нашата… предпазливост.
— Което ще подтикне Смъртния меч към отстъпки, за да облекчи нововъзникналата ни несигурност.
— Точно. Добре казано, конквестор.
Авалт закрачи отново.
— Значи изтласкваме хундрилите в Пустинните земи и след това поробваме всеки, който се опита да се върне. Нападаме от засада перишите и се сдобиваме с цяло съкровище изключително въоръжение и броня — достатъчно за снаряжаването на нова елитна част…
— Две части — напомни му Рава. — Вашата лична гвардия и една за мен.
— Както се разбрахме, канцлер. След което оставаме срещу една армия. Малазанците.
— Длъжни сме да допуснем, че вестта за съдбата на съюзниците им ще стигне до тях.
— На което те ще реагират или с усещането, че внезапно са се оказали уязвими, при което ще се оттеглят, или с гняв, който ще ги подтикне към агресия.
— По-малко от десет хиляди глупаци — отбеляза Рава. — Ако поканим съюзниците си ак’рини и сафини, можем да си поделим плячката…
— Искам тези техни арбалети — заяви Авалт. — Не мога да ви опиша разочарованието си, че все не успяваме да откраднем един. С един-два легиона, въоръжени с тези оръжия, можем да завземем Сафинанд за месец.
Читать дальше