Стивън Ериксън - Прах от мечти

— И стотици войници, Боен водач — напомни му Джараб. — Укрепленията горят…

— Знам, кашлям от пушека цяла сутрин… Нямаше нужда да ги палим — това дърво можеше да свърши работа. Само плюем и се зъбим като пустинна котка в леговището й, а какво мислиш, че ще направи крал Таркуф? Чакай, него го остави — тоя човек има гъбички вместо мозък — от канцлера и от хитрия му конквестор трябва да се безпокоим. Нека да ти кажа какво ще направят те, Джараб. Няма да настоят да се върнем в този лагер. Няма да искат репарации и кръвнина. Не, те ще вдигнат армия и ще тръгнат право срещу нас.

— Боен водач — каза Джараб и се изправи, — дивите земи ни зоват на север и на изток. Щом излезем в равнините, никой не може да ни хване.

— Всичко това много добре, но тия болкандо не са враговете ни. Те ни снабдяваха…

— Плячкосваме всичко, което можем, преди да побегнем.

— И как само ще се зарадва адюнктата, че сме огладили пясъка пред нея. Това е бъркотия, Джараб. Ужасна бъркотия.

— Какво тогава ще правим, Боен водач?

Гал най-сетне отвори очи, примига и се закашля. След малко заговори:

— Няма да се опитвам да поправя непоправимото. Това с нищо не помага на адюнктата. Не, трябва да хванем бика за кура. — Изправи се и загърна наметалото си от врански пера. — Вдигаме този лагер, избиваме всички животни и опушваме месото. Ще минат седмици, докато болкандо съберат броя, който им трябва срещу нас. За да осигурим безопасен преход на Ловците на кости — да не говорим за Сивите шлемове, — трябва да настъпим към столицата. Да станем такава заплаха, че Таркуф да се насере и да се наложи над съветниците си — искам да си помисли, че може би е изправен пред тристранно нашествие в насрания си нужник, наречен кралство.

Джараб се усмихна. Виждаше жарта, разпалена в тъмните очи на Бойния водач. Което означаваше, че след като изревеше заповедите и всички вестоносци препуснаха, оставяйки прашни дири след себе си, настроението му можеше много да се подобри.

Достатъчно може би, за да го покани отново за малко… игра.

Трябваше само да се погрижи жената на стария да не е наблизо.

Щит-наковалня разкърши болезнено рамене под тежката плетена ризница. Плъстената подплънка се беше протрила на дясното му рамо — трябваше да я закърпи тази сутрин и щеше да го е направил, ако не бързаше толкова да види слизането на първата кохорта Сиви шлемове на тази окаяна земя.

Въпреки цялото си бързане завари Смъртен меч Кругава вече застанала на възвишението над бреговата линия, с почервеняло лице под тежкия шлем. Макар слънцето едва да се беше показало над планинските върхове на изток, въздухът беше душен, потискащ, гъмжащ от пясъчни мухи. Щом се приближи, видя в очите й тежката орис на безчет епични поеми, все едно бе посветила живота си да попива трагедиите на безчет рухнали велики цивилизации — и все едно това адски й харесваше.

Да, свят ужас беше тази корава, не, желязна жена.

Спря пред нея и се поклони за поздрав.

— Смъртен меч. Моментът е знаменателен.

— Да, но само двамата с вас стоим тук, сър — изръмжа тя в отговор. — А трябваше да сме трима.

Той кимна и каза:

— Да, трябва да бъде избран нов дестраянт. За кого от стареите сте мислили, Смъртен меч?

Четири тромави широки ейвара — десантните съдове на Троновете на войната — бързо се приближаваха по лъкатушещото през тинестите низини русло, веслата бляскаха над водата. Приливът изобщо не помагаше. Заливът трябваше да е набъбнал от водния приток. Но вместо това водата кипеше объркано. Танакалаян примижа към първия ейвар, очакваше всеки момент да заседне до брега. Тежко натоварените братя и сестри трябваше да скочат и след това да изгазят през тинята. Зачуди се колко ли дълбока е калта.

— Не съм решила — най-сетне призна Кругава. — Никой от стареите ни не е достатъчно стар.

Съвсем вярно. Дългото морско пътуване беше изтощило живота на двайсетина, че и повече от най-старите братя и сестри. Танакалаян се обърна и огледа двата лагера, разположени на две хиляди разтега навътре в сушата, един отсам реката, а другият на отсрещния, западния бряг. Досега не бяха имали пряк контакт с делегацията на ак’рините — стига тълпата чорлави, непрекъснато пеещи и размахващи копия варвари да заслужаваха тази почетна титла. Докато си стояха отвъд реката, ак’рините можеха да си пеят, докато планините потънат в морето.

Лагерът на Болкандо, непрекъснато разрастващ се град от пищни яркоцветни палатки, вече бръмчеше — предстоящият десант на перишите ги беше възбудил. Странен народ бяха тези болкандо. Нашарени с белези лица и в същото време изнежени, учтиви и същевременно — кръвожадни. Танакалаян изпитваше недоверие към тях, а ескортът им през планинските проходи и в кралството като че ли наброяваше цяла армия — три, дори четири хиляди бойци — и макар той да не смяташе, че средният боец болкандо може да се надява, че ще се опре на Сив шлем, все пак числеността им беше повод за безпокойство.