Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Самото ни присъствие ще гарантира да не предприемат нищо открито — отвърна Брис. — Моля разберете, адюнкта, ако не ви придружим и впоследствие се окажете въвлечени в жестока война без възможен път за отстъпление, то ние, от своя страна, няма да имаме никакъв избор, освен да тръгнем, за да ви избавим.

— Точно така — съгласи се кралят. — Тъй че приемете ескорта, адюнкта, или ще затая дъх, докато царствената ми физиономия не посинее.

Тавори сведе глава примирено.

— Оттеглям всичките си възражения, ваше величество. Благодаря ви за ескорта.

— Така вече е по-добре. Сега трябва да потърся уверения от своя персонал по три отделни проблема. Канцлер, удовлетворен ли сте по всички въпроси, свързани с осигуряването на силите на адюнктата?

— Да, ваше величество — отвърна Бъг.

— Чудесно. Кралски ковчежник, уверен ли сте, че малазанците разполагат с достатъчно средства за това начинание?

— Напълно, ваше величество — отвърна Бъг.

— Добре. Цеда, съгласен ли сте, че заминаването на малазанците ще ускори изцеряването на онова, което сполетя града?

— Съгласен, ваше величество — отвърна Бъг.

— Най-после единодушие! Колко приятно! А сега какво да правим?

Кралица Джанат стана.

— В трапезарията ни очаква храна и вино. Позволи ми да поканя гостите ни там.

И слезе от подиума.

— Скъпа съпруго, за тебе съм готов на всякакви отстъпки — каза Техол.

— Радвам се, че така драговолно приемате подобно бреме, съпруже.

— Аз също — отвърна той.

Оплискан с кръв и кал, Ведит препусна през валмата дим, оставяйки зад себе си жалните писъци и рева на бушуващите пламъци, които поглъщаха триетажното правителствено здание в центъра на града. Повечето други сгради по главната улица вече бяха изтърбушени, макар че пламъците още облизваха почернелите входове и мръсният пушек се издигаше на стълбове към небето.

Зад Ведит изскочиха още четирима ездачи с извадени ятагани от ейрънска стомана с оцапани с кръв остриета.

Чул дивашките им викове, Ведит се намръщи. Счупеният кръгъл щит, нахлузен на дясната му ръка, беше набил трески в китката му и с тази ръка не можеше да държи юздите. В лявата си ръка държеше ятагана — острието бе откършено на педя от дръжката. Щеше да го е захвърлил, но ценеше дръжката и ефеса твърде много, за да се раздели с него.

Юздите на кобилата се влачеха между предните й крака и всеки момент животното, уплашено и ранено, можеше да оплете копито в тях.

Той се надигна на стремената, наведе се напред, захапа кобилата за лявото ухо и дръпна назад. Животното изцвили от болка и вдигна глава, биещите копита забавиха. Това даде време на Ведит да пъхне в ножницата останалото от бащиното му оръжие, а след това да плъзне ръка около конския врат и да отпусне захапката си.

Ранената кобила излезе от каменното платно на пътя, мина през високата трева на канавката и спря, цялата разтреперана.

Воинът замърмори успокоително, пусна ухото на животното и се изправи в седлото, хванал юздите със здравата си ръка.

Четиримата му събратя по оръжие го догониха и докато конете им подскачаха на пътя, вдигнаха високо оръжията си в триумф, макар да храчеха кал и кръв.

На Ведит му се гадеше. Но ги разбираше. Растящият списък от забрани, непрекъснато смаляващата се свобода, несправедливостите и неприкритото презрение. Всеки ден през последната седмица бяха идвали още и още войници на Болкандо, малките укрепления никнеха около лагера на хундрилите като гъби на тор. И напрежението се натягаше все повече. Разприте пламваха спонтанно, а след това изведнъж…

Изведе кобилата на пътя и загледа с гняв към горящия град. А след това огледа хоризонта от двете страни. Стълбове къдрещ се черен дим се издигаха навсякъде като криви копия… да, търпението на Изгорените сълзи се беше изчерпало и той знаеше, че поне десетина села, два пъти по толкова колиби, десетки ферми и вече един град бяха изпитали гнева на хундрилите.

Четата на Ведит, трийсет воини — повечето едва в третото си десетилетие — се бяха сблъскали с гарнизон. Боят беше жесток. Беше загубил повечето си бойци, а това се оказа достатъчно, за да подпали яростта на хундрилите и да нанесат безмилостна мъст над ранените войници и цивилните жители на града.

Вкусът на тази касапница оставяше мръсно, отровно петно отвътре и отвън.

Кобилата не можеше да стои на място. Посеченият й хълбок продължаваше да кърви силно и тя се въртеше в кръг, мяташе глава и риташе с ранения си заден крак.