Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Вече е следобед, лейтенант. Ужилванията на осите явно са размътили малкото останало от мозъка ви.

— Да, сър!

— Двете далхонийски сестри явиха ли се?

— Не, сър, ни кожа, ни… косъм, сър. Би трябвало да видим едната или двете всеки момент…

— О, и това е защото смятате да ги спипате лично ли, лейтенант?

— Веднага щом приключа с тая канцеларска работа, сър, ще направя точно това, та дори да ме отведе чак до Втори девичи форт сър.

Кайндли се намръщи.

— Каква канцеларска работа?

— Ами, сър… — Поурс посочи. — Тази канцеларска работа, сър.

— Добре, не се мотайте, лейтенант. Както знаете, трябва да се явя на заседание на седма и половин камбана и ги искам в кабинета си преди това.

— Слушам, сър!

Кайндли мина през стаята и влезе вътре. Където, предполагаше Поурс, щеше да прекара остатъка от следобеда в разглеждане на колекцията си от гребени.

— Всичко е точно — измърмори Кисуеър, докато двете със сестра й се връщаха към спалното. — Капитан Кайндли не само е кучи син, но е побъркан. Каква беше тая идиотщина с косата?

Синтър сви рамене.

— Нямам представа.

— Ами, в устава няма никакви разпоредби за косата. Можем да се оплачем на Юмрука…

— Не, няма — прекъсна я Синтър. — Кайндли иска коса на писалището, даваме му коса на писалището.

— Не моята!

— Нито моята, Кисуеър.

— Чия тогава?

— Не чия. От какво.

Ефрейтор Правалак Рим чакаше на входа.

— Е, похвалиха ли ви?

— Миличък, Кайндли не раздава похвали, само наказания — отвърна Кисуеър.

— Какво?!

— Капитанът ни заповяда да се поохраним и позакръглим — каза му Синтър, докато влизаше покрай него. — И други неща. — Спря и се обърна към Правалак. — Ефрейтор, намери ни малко настриг и конопен чувал.

— Слушам, сержант. Настриг ли? Колко голям?

— Все ми е едно, просто намери някакъв.

Кисуеър отпрати младежа с широка усмивка, след което влезе и закрачи през спалното. Спря до един нар, постелята на който беше оплетена в нещо, което наподобяваше гнездо, а в центъра на въпросното гнездо клечеше сбръчкан, нашарен с белези татуиран кошмар с малки лъскави очички.

— Неп Фъроу, трябва ми проклятие.

— Ъ? Ъ бяй т’ка! Емош! А койо?

— На капитан Кайндли. Мислех за обрив, от най-краставите. Не, чакай, това само ще го озлоби още повече. Направи го кривоглед — но не толкова, че да го забележи, само всички други. Можеш ли да направиш това, Неп?

— Ъхъ, ма ша ко да го павя, ъ?

— Какво ще кажеш за малко масаж?

— Чичките ’а Кис?

— Моите собствени, да.

— Коко дъго, ъ? Коко?

— От камбана до камбана, Неп.

— Гоуо?

— Кой, ти или аз?

— Дамата!

— Добре, но трябва да наемем стая, освен ако не държиш на публика?

Видя, че Неп Фъроу започна да се възбужда, по най-шантавия начин: подскачаше, въртеше се неспокойно, кожата му лъсна от пот.

— Штаа т’ка, Кис, штаа!

— Но да залостим вратата. Не искам да влезе някой външен.

— Ипитана? Поклятя?

— Да, кривоглед, но той да не го разбере…

— Имош. Швен глюса.

— Илюзия? Магийка? О, много добре. Давай тогава, благодаря ти.

Щом Синтър се свлече на нара до него, Бадан Грук се почеса по челото и попита:

— Какво правиш тук, в името на Качулатия?

Тъмните й очи го погледнаха — сладки като милувка.

— Ти си от малкото войници, на които човек може да се довери, Бадан, знаеш ли го?

— Какво? Не, аз…

— Не си напорист. Не си скроен за насилие, тъй че не го търсиш. Използваш първо ума си, а онзи глупав „близач на кокали“ за теб е последното средство. Опасните го правят обратно, а това всеки път струва живота на хора. Всеки път. — Синтър замълча. — Правилно ли съм чула? Някаква пияна сержантка от морската пехота е прекосила цялата тая проклета империя от кръчма на кръчма?

Той кимна.

— И е оставила по пътя си местни симпатизанти. Но не се е бояла да лее кръв, Синтър. Просто е избирала подходящите обекти — хора, които никой не обича. Бирници, кметове, адвокати.

— Но е пияница?

— Да.

Синтър поклати глава, отпусна се на нара и зяпна тавана.

— Как точно тя не се е издънила?

— Защото е от Гмурците в бурята от Ю’Гатан, затова. Тия, дето се гмуркат под вълната.

— О, добре. — Помисли малко и отрони: — Е, скоро тръгваме значи.

Бадан пак се почеса по челото.

— Но никой не знае накъде, нито защо. Пълна каша, Синтър… Имаш ли някакви лоши предчувствия за това?

— Никакви предчувствия нямам, Бадан. За нищо. И не, не знам какво ме хвана за гърлото в нощта на четенето на Фид. Всъщност почти нищо не помня от онази нощ, нито пътуването, нито това, което последва.