Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Защо се занимаваш с тях, Фид? Тия Ловци на кости не са Мостоваци и тия ледерии не са войници. Губиш си времето.

— Богове на бездната, престани да ме дебнеш!

Лицето на Хедж посърна.

— Не те дебна, Фид. Просто… бяхме приятели, нали…

— А след това ти умря. И аз те прежалих. А сега непрекъснато ми изникваш отново. Ако беше просто някой призрак, може би щях да се оправя с това — да, знам, че ми шепнеше от време на време в ухото и че ми спаси кожата, и всичко останало, и не че не съм благодарен. Но… добре де, не сме вече другари по отделение, нали? Взе, че се върна, когато не трябваше, и в главата си все още си Подпалвач на мостове и мислиш същото и за мен. Поради което непрекъснато шкартираш тия Ловци на кости, все едно че са някаква съперничеща дивизия. Но не са, защото Мостоваците приключиха, Хедж. Свършиха. Прах и пепел. Няма ги.

— Добре, добре! Значи може би и аз трябва да се приспособя малко. Мога да го направя! Лесно. Виж ме! Първо — ще накарам капитана да ми даде отделение…

— Какво те кара да мислиш, че заслужаваш да водиш отделение?

— Защото бях…

— Точно. Проклет Мостовак! Хедж, ти си сапьор…

— Ти също!

— Това го оставям предимно на Кътъл напоследък…

— Ти направи барабана! Без мен!

— Теб те нямаше…

— Няма значение!

— Как може да няма значение?

— Чакай да помисля. Работата е, че двамата вършехме сапьорската работа, Фид. Всъщност работата е, че двамата трябва да се напием и да си намерим курви…

— Само че първо са курвите, Хедж.

— Сега пък ти се размечта! И слушай, ще си намеря един кокал от пръст за халка на носа, за да се вместя по-добре сред тия жадни за кръв Ловци на кокали, дето толкова се гордееш с тях, как ти звучи това?

Фидлър го зяпна. Нелепата му кожена шапка с наушници, обнадеждената му усмивка.

— Намери си халка за носа и ще се самоубия, Хедж. Добре, дай да раздвижим нещата. Само не си и помисляй да искаш отделение, ясно?

— Какво да направя тогава?

— Прикачи се към отделението на Геслер — мисля, че им трябваше попълнение. — Изсмя се горчиво. — Попълнение. Ти. Добре.

— Казах ти, че вече не съм мъртъв, Фид.

— Щом казваш.

Лейтенант Поурс седеше на капитанския стол зад капитанското писалище, скръстил ръце пред гърдите си, и гледаше двете жени, които бяха гнили доскоро в килии в някакъв ледерийски форт.

— Сестри сте, нали?

След като никоя от двете не отговори, Поурс продължи:

— Един съвет тогава. В случай, че някоя от вас един ден стигне до по-висок ранг — капитан, да речем, — вие също ще научите изкуството да се изтъква очевидното. Междувременно сте длъжни да изпълнявате абсурдното изискване да отговаряте на тъпи въпроси с искрени отговори, като през цялото време лицата ви са изпънати. С мен ще ви се налага да го правите много и често.

Жената отдясно каза:

— Да, сър, сестри сме.

— Благодаря, сержант Синтър. Дали беше задоволително? Сигурен съм, че беше. Това, което ще ме задоволи още повече, е да ви видя как миете казармените клозети две седмици. Приемете го като награда за това, че сте били толкова некадърни да се оставите местните глупаци да ви пленят. И след това да не можете да избягате. — Поурс се намръщи. — Вижте се двете: само кожа и кости! Тия униформи приличат на траурни савани. Заповядвам ви да си върнете изгубеното тегло, на подходящите места, за същия двуседмичен период. При неизпълнение ви чака месец на половин порцион. По-нататък: искам двете да си отрежете косите, до черепа, и да представите въпросната остригана коса на това писалище точно на осмата камбана тази вечер. Не по-рано и не по-късно. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър! — излая сержант Синтър.

— Много добре. — Поурс кимна. — Сега се разкарайте оттук и ако видите лейтенант Поурс в коридора, напомнете му, че му е заповядано да даде дежурство на Втори девичи форт, и че проклетият идиот трябва вече да е тръгнал натам. Свободни сте!

Щом двете се махнаха, Поурс скочи иззад капитанското писалище, огледа повърхността му, за да се увери, че нищо не е разместено, а след това грижливо намести стола точно както трябва. Хвърли нервен поглед през прозореца, бързо се премести в чакалнята и седна зад собственото си, много по-малко писалище. Щом чу тежките ботуши в коридора, започна да рови из свитъците и восъчните таблички пред себе си, като изписа на лицето си задълбочено намръщена физиономия точно преди помпозното нахълтване на капитана.

Щом вратата се отвори, Поурс скочи и застана мирно.

— Добрутро, сър.