Стивън Ериксън - Прах от мечти

— А, да. — Ублала пак се оригна, изтри пяната от носа си и се усмихна. — Спомних си.

Техол удостои жена си с благодарен поглед и рече:

— Това ме подсети, пратихме ли лечители в дворцовата казарма?

— Да, ваше величество.

— Браво, Бъг. Е, понеже чувам вече малазанската свита в коридора: Брис, колко голям искаш да е ескортът ти?

— Две бригади и два батальона, ваше величество.

— Разумно ли е това? — попита Техол и огледа останалите.

— Нямам представа — отвърна Джанат. — Бъг?

— Аз не съм военачалник, кралице.

— Трябва ни експертно мнение значи — каза Техол. — Брис?

Нищо добро нямаше да излезе от това, смяташе Ботъл. Но също тъй разбираше необходимостта, затова обикаляше, без да се оплаква, в компанията на Иброн по патрулния маршрут през площада, сред гъмжащата шумна тълпа, увлечена в трескаво купуване, продаване и ядене — като чайки, трупащи се на една и съща скала ден след ден, за да подновят едни и същи ритуали, които трупаха живот на пластове от… „хайде, недей да шикалкавиш сега… от курешки. От лайна сиреч.“

В това да си войник имаше скрита привилегия, реши той. Беше изхвърлен от нормалния живот, предпазен от тегобите по удовлетворяването на най-основни нужди — храна, пиене, дрехи, подслон: всичко това му беше осигурено под една или друга форма. „И семейство — не забравяй.“ Всичко това — в замяна на дълга да причинява ужасно насилие. Само от време на време, разбира се, защото такива неща не могат да продължават дълго, без да съкрушат способността да чувстваш, без да унищожат човечността на един смъртен.

В този контекст, премисли Ботъл — с болезнен спазъм дълбоко в душата, — замяната в края на краищата май не беше чак толкова разумна. Не толкова привилегия, колкото бреме, проклятие. Докато гледаше пробягващите пред очите му лица в тази тълпа, въртящия се, вихрен водопад от маски — всяка една стъписваща алтернатива на неговата собствена, — се чувстваше не просто изхвърлен, а отчужден. А това го объркваше, дори го притесняваше, докато гледаше привидно нелепите им, безсмислени занимания и неволно изпитваше завист към този техен повърхностен, лишен от драматизъм живот — в който единствената потребност беше засищането. Притежаване, натъпкан корем, трупане на пари.

„Какво знае който и да е от вас за живота? — искаше му се да ги попита. — Опитай се да се тътриш пребит през горящ град. Опитай се да държиш в прегръдката си умиращ приятел, с кръвта му като дрипав саван наоколо. Опитай се да погледнеш оживеното лице до теб, а след миг да го погледнеш пак и да го видиш пусто и безжизнено.“

Един войник знае какво е реално и какво е ефимерно. Един войник разбира колко тънка, колко крехка е тъканта на живота.

Можеше ли човек да изпитва завист, докато гледа защитения, невежествен живот на другите — тези хора, чиято закътана вяра намираше сила в слабостта, които намираха надежда в лъжливата сигурност на ежедневието? „Да, защото осъзнаеш ли веднъж тази крехкост, връщане няма. Губиш хиляда маски и ти остава само една, с нейните смътни черти на презрение, с извърнатата й надолу уста, само на фраза разстояние от сарказма, с обещанието й за пълно равнодушие.“

„Богове, та ние само обикаляме тук, няма нужда да мисля за всичко това.“

Иброн го дръпна за ръката и влязоха в тясна, оградена с високи стени уличка. На двайсет крачки по-нататък проходът се разшири в закътана кръчма на открито под сянката на четири вековни смокини на всеки ъгъл.

Детсмел вече седеше на една маса, смъкваше късове месо и зеленчуци от бронзови шишове с камата си и с едно бодване ги вдигаше към зацапаната си с мазнина уста. Пред него имаше висока чаша изстудено вино.

„Некромантите намират удоволствие навсякъде и във всичко.“

— Закъсняхте — изфъфли Детсмел с пълна уста.

— Не си страдал много, както гледам — сряза го Иброн и седна срещу него.

— Е, човек все трябва да се оправя някак. Препоръчвам ви тия неща — като тапу на Седемте града са, макар и не толкова пикантни.

— Какво е месото? — попита Ботъл, докато сядаше и той.

— Нещо, наречено ортен. Деликатес, както ми казаха. Вкусно.

— Ами, можем да хапнем и пийнем — каза Иброн. — Докато обсъждаме жалкото изчезване на магията и началото на бъдещия ни безполезен живот.

Детсмел се отпусна назад и присви очи към мага.

— Ако ще ми разваляш апетита, ти плащаш.

— Четенето беше — подхвърли Ботъл и ах, как впримчи вниманието им, да не говорим, че ги отклони от започващата свада. — Това, което разкри гадаенето, ни връща към деня, в който пробихме градската стена и ударихме към двореца — помните ли онези пожари? Онова проклето земетресение?