Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Искаш да осигуриш на малазанците ескорт — каза Джанат.

— Голям! — изрева Ублала, който сякаш не бе разбрал, че разговорът в тронната зала се е изместил. — Искам капитан Шурк Елале. Защото е дружелюбна и обича секс. А, и ми трябват пари за храна и пилета също, и вакса за ботуши за армията ми. Мога ли да получа всичко това?

— Разбира се, че можеш! — отвърна с широка усмивка Техол. — Канцлер, ще се погрижиш, нали?

— Още днес, кралю — обеща Бъг.

— Може ли да си ходя вече? — попита Ублала.

— Ако искаш.

— Ваше величество — почна Брис, вече раздразнено, — мисля, че…

— Може ли да остана? — попита Ублала.

— Естествено!

— Ваше величество…

— Скъпи ми братко — прекъсна го Техол, — нищичко ли не си чул за кралското ми хладнокръвие? Разбира се, че можеш да придружиш малазанците, макар че според мен шансовете ти с адюнктата са съвсем минимални, но кой съм аз, че да смачкам под петата си нечий безнадежден оптимизъм? Искам да кажа, щях ли дори да съм женен за тази чудесна жена тук до мен, ако не бяха нейните привидно нереалистични надежди? — Бъг донесе на краля халба бира. — Благодаря, Бъг! Мислиш ли, че Ублала е зажаднял?

— Несъмнено, ваше величество.

— Излей тогава!

— Не изливай! — извика Ублала. — Искам малко!

— Това би ми дало възможност да наблюдавам малазанската военна система в полеви условия, ваше величество — обясни Брис, — и да науча какво мога да…

— Никой не възразява, Брис!

— Просто изтъквам точните причини, оправдаващи желанието ми да…

— Желанията никога не трябва да се оправдават — каза Техол и размаха пръст. — В крайна сметка човек рискува да издаде скритите причини по силата на очевидното им отсъствие. Е, братко, в момента ти си най-подходящата партия за женитба от всички Бедикт — легитимно имам предвид, — тъй че защо да не хвърлиш широко аморозната си мрежа? Дори ако, по някакъв странен каприз от твоя страна, адюнктата се окаже не по твоя вкус, винаги е налице помощникът й… как беше онова чуждестранно име, Бъг?

— Блистиг.

Техол се намръщи.

— Сериозно?

Брис се потърка по челото, чу някакъв странен плисък зад себе си и се обърна. Ублала лочеше от една огромна делва, а пред босите му стъпала се лееше кафява локва.

— Казва се Лостара Юил — въздъхна Брис, неописуемо уморен и обезверен.

— Тогава кой е Блистиг, Бъг? — попита строго Техол.

— Един от Юмруците… м-м, Атри-Предите — под нейна команда. Моя грешка.

— Хубав ли е?

— Сигурен съм, че все трябва да има някой на света, който би могъл да го каже, ваше величество.

— Техол. Трябва да обсъдим мотивите на тези малазанци — каза Брис. — Защо Пустинните земи? Какво търсят? Какво се надяват да постигнат? Те са армия в края на краищата, а армиите съществуват, за да водят войни. Срещу кого? Пустинните земи са пусти.

— Няма полза — подхвърли Джанат. — Вече се опитах да поставя проблема пред съпруга си.

— Беше крайно полезна дискусия, мила съпруго, уверявам те.

— О? Моите заключения не са точно такива.

— Не е ли очевидно? — попита Техол и погледът му пробяга от Джанат към Брис, после към Бъг и оттам към Ублала, след това отново към Брис — и после, с леко разширяване на очите, отново към тартенала, който току-що бе изгълтал почти цялата делва и сега се оригваше, а от брадичката му капеше златна пяна. Забелязал кралското внимание, Ублала Пунг отри брадичката си и се усмихна.

— Какво не е ли очевидно? — попита Джанат.

— А? А, те не отиват в Пустинните земи, мила ми кралице, отиват в Коланси. Само минават през Пустинните земи, тъй като вече не разполагат с транспортните кораби, за да ги закарат до Коланси по море. Нито ние имаме нужните съдове, за да ги поемат, уви.

— Какво ще търсят в Коланси? — попита Брис.

Техол сви рамене.

— Откъде да знам? Може би трябва да ги попитаме, какво мислите?

— Бих се обзаложил, че ще ни кажат направо, че не е наша работа — отвърна Бъг.

— Не е ли?

— Ваше величество, въпросът ви ме принуждава да лицемернича, а не бих искал да го правя.

— Напълно разбираемо, Бъг. Да го оставим тогава. Лошо ли ти е, Ублала Пунг?

Великанът гледаше намръщено в краката си.

— Пиш ли направих?

— Не, това е бира.

— О. Добре тогаз. Но…

— Какво, Ублала?

— Къде са ми ботушите?

Джанат се пресегна и спря ръката на съпруга си, докато вдигаше халбата да отпие.

— Стига вече, съпруже. Ублала, преди малко ни уведоми, че си оставил ботушите си на другите гвардейци в спалното.