Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Окупацията на Ейрън от Т’лан Имасс — намеси се Блистиг и кимна.

Тавори се обърна към него.

— Дори да имаме може би общ враг, това не значи, че сме съюзници.

„Адюнкта, това е твърде нагло. Четенето на Фидлър беше съвсем ясно“ — помисли Лостара.

Но беше изумена. От това, което бе постигнала тук Тавори. В тази стая вече витаеше някаква настръхналост, засегнала всички присъстващи — дори Блистиг. Дори онова кошмарно хлапе, Синн. Ако някой бог в този момент си покажеше лицето в тази стая, шест юмрука щяха да се надпреварят да го посрещнат.

— За какво е порталът? — попита Лостара. — Адюнкта? Знаете ли какво е предназначението на портала?

— Въздаване на правосъдие — предложи в отговор Бързия Бен. — Или поне така се предполага.

— Правосъдие над кого?

Висшият маг сви рамене.

— Над нас? Боговете? Крале и кралици, жреци, императори и тирани?

— Сакатия бог?

Бързия Бен се ухили дивашки.

— Те седят точно върху него.

— Тогава боговете биха могли да станат и да оставят Форкрул Ассаил да им свършат работата.

— Едва ли. Не можеш да смучеш сила от един мъртъв бог, нали?

— Значи в края на краищата бихме могли или да се окажем оръжието в ръцете на боговете, или заклещени между двама жадни за кръв противници, ако не съдействаме.

Още докато изричаше думите, Лостара съжали за тях. „Защото щом се изрече, всичко сочи към… сочи към най-лошото въобразимо нещо. О, Тавори, вече разбирам непокорството ти в това как ще ни съди историята. И думите ти, че това, което ще направим, ще бъде видяно — вече мисля, че това не беше толкова обещание. Беше повече като молитва.“

— Време е — каза адюнктата и взе ръкавиците си — да говорим с краля. Вече можеш да бягаш, Синн. Останалите идвате с мен.

Брис Бедикт трябваше да остане за малко сам, така че изостана, когато кралицата влезе в тронната зала, и се отдръпна на няколко крачки встрани от двамата стражи с шлемове на входа. Мислеше си за Блудния, едноокото въплъщение на възмездието, стискащо хиляда ками. Можеше почти да усети усмивката на бога, ледена и смразяваща като зимен дъх във врата му. Отвътре и отвън, пред него и зад него, беше все едно. Блудния преминаваше през всяка врата, стоеше от двете страни на всяка преграда. Жаждата за кръв бе всепроникваща и Брис се чувстваше пленен като муха в кехлибар.

Ако не беше юмрукът-млатило на тантала, Брис Бедикт щеше да е мъртъв.

Все още беше потресен.

След завръщането си в света на смъртните се беше почувствал странно безтегловен, сякаш нищо тук не можеше да го задържи, не можеше да го закрепи здраво на земята. Дворецът, който преди беше самата сърцевина на живота му, единственото му бъдеще, сега изглеждаше само като временна отсрочка. Затова бе помолил брат си да му даде командването на ледерийската армия — дори при липсата на врагове можеше да оправдае заминаването си извън града, скитането до самите гранични предели на кралството.

Какво търсеше? Не знаеше. Щеше ли — можеше ли — да го намери сред просторите извън градските стени? Дали го чакаше нещо там, отвън? Тези мисли бяха като физически удари в душата му, защото го караха да се олюлява и да залита… в сянката на брат им Хул .

„Може би той ме терзае сега. Сънищата му, нуждите му, които се плъзгат като була пред очите ми. Може би той ме е проклел със собствената си жажда — твърде огромна, за да бъде утолена в един-единствен живот — не, сега той ще използва моята.“

Несправедливи страхове. Хул Бедикт беше мъртъв. Единственото, което измъчваше Брис сега, бяха спомените му за него, а те си бяха само негови и на никой друг, нали?

„Позволи ми да поведа армията. Позволи ми да поема към непознати земи — позволи ми свободата, братко, да опитам отново, да донеса на чуждите нов смисъл на името «ледерии» — не омърсено от измяна, не онова, което се е превърнало в проклятие за всяка нация, на която сме се натъквали.“

„Позволи ми да изцеря раните на Хул.“

Зачуди се дали Техол изобщо би разбрал нещо от това и изсумтя — това стъписа двамата стражи и те извъртяха очи към него и отново настрани. Разбира се, че Техол щеше да разбере. Прекалено добре всъщност, на нива, далеч надвишаващи жалките усилия на Брис. И щеше да подхвърли нещо между другото, нещо, което щеше да среже до костите — или може би не, Техол никога не беше толкова жесток, колкото се боеше Брис. „И що за странна сила е това? Само че той е твърде умен за мен… ако притежавах остротата на неговия ум, щях да го прилагам с цялото убийствено умение, което прилагам в боравенето с меч.“