Стивън Ериксън - Прах от мечти

Отговорът му очевидно я задоволи.

— Продължете, Висш маг.

— Те ще го оковат отново. Този път ще е абсолютно и щом бъде окован, ще изсмучат всичко от него — като мухи кръвопийци…

— Боговете обединени ли са в това?

— Разбира се, че не — извинете, адюнкта. По-скоро боговете никога не са обединени, дори когато са в съгласие. Предателствата са почти гарантирани — поради което не мога да проумея мисленето на Сенкотрон. Той не е толкова глупав — не може да е толкова глупав…

— Той те е надхитрил — каза Тавори. — Не мисленето му не можеш да проумееш, а скритите му намерения. Висш маг, първият бог, когото споменахте тук, е този, когото повечето от нас изобщо не биха очаквали да е на първа линия във всичко това. Качулатия, да. Тогг, Фандърей — дори Финир. Или Опонн. А Древните богове? Маел, К’рул, Килмандарос. Не. Вместо това споменавате Сенкотрон, парвенюто…

— Някогашния император на Малазанската империя — вметна Кенеб.

Бързия Бен се намръщи.

— М-да, още тогава — и не е лесно да се признае това — той беше хитър кучи син. Когато съм си мислил, че съм го надхитрил, че явно съм го надвил, винаги се оказваше, че ме е изиграл. Той беше владетелят на сенките много преди да се възнесе до тази титла. Танцьора му даде цивилизованото лице, маската на искреност и моралност — както прави Котильон и досега. Но не се заблуждавайте, тия двамата са безскрупулни. Никой от нас, смъртните, не струва нищо за тях, освен като средство за определена цел…

— И каква ще да е тази цел, Висш маг?

Бързия Бен вдигна ръце.

— Имам само груби предположения, адюнкта.

Но Лостара забеляза как нещо блесна в очите на мага, все едно се беше пробудил от дълъг, дълъг сън. Зачуди се дали е било същото с Уискиджак, с Дужек Едноръкия. Нищо чудно, че виждаха в него своя ашик в дупката.

— Бих искала да чуя тези предположения — каза адюнктата.

— Пантеонът рухва. И това, което се появява от прахта и пепелищата, е почти неразпознаваемо. Същото е и с магията. Лабиринтите — царството на К’рул. Всичко е основно променено.

— И все пак, предполага се, че на върха… Сенкотрон и Котильон.

— Добро предположение — призна Бързия Бен. — Поради което не залагам на него.

Тавори се изненада.

— Алтруизъм от страна на тези двамата?

— Не вярвам дори, че е алтруизъм, адюнкта.

— Откъдето идва и объркването ви.

Магьосникът направи гримаса, все едно вкусваше нещо непоносимо противно.

— Кой би могъл да твърди, че промените създават нещо по-добро, нещо по-разумно? Кой би могъл да твърди, че онова, което изниква, не е дори още по-лошо от това, което имаме сега? Да, би могло да изглежда добър ход — да се бутне тази сган от жалки богове в някоя пропаст или да се натика някъде другаде, което да ги направи недостижими, което да направи нас недостижими за тях . — Вече разсъждаваше на глас, забравил сякаш за публиката си. — Но разсъдете над тази възможност. Без боговете, ние, сами за себе си. А останали сами за себе си — Бездната да не дава! — каква пакост бихме могли да направим! Какво гротескно изобретение, което да съсипе света!

— Но… не съвсем сами за себе си.

— Забавлението ще втръсне — продължи Бързия Бен, подразнен от възражението. — Сенкотрон трябва да разбере това. Кой ще му остане, за да си играе с него? А след като К’рул стане труп, магията ще загние, ще стане отровна — ще убие всеки, който дръзне да я използва.

— Може би — заяви безмилостно Тавори — намерението на Сенкотрон не е да преобрази каквото и да било. А по-скоро да го приключи веднъж завинаги. Да заличи света окончателно.

— Съмнявам се. Каллор го опита и всички схванаха този урок — как иначе? Боговете знаят, тогава Келанвед отиде и взе онзи разрушен лабиринт за своята империя, тъй че не може да е сляп… — Думите му заглъхнаха, но Лостара усети как мислите му се понесоха по нова, опасна пътека без ясна цел.

„Да, те поискаха наследството на Каллор. Но… какво означава това?“

Дълго никой не проговори. Блистиг стоеше вцепенен — не беше помръднал от мига, в който адюнктата бе заговорила, а на грубото му лице нямаше и следа от очакваното объркване. Вместо това се беше затворил в себе си с израз на упорита войнственост, сякаш всичко, което бе чул досега, беше без значение и не можеше да разбие клетката му — клетката, която хем го държеше затворен, хем го пазеше от всичко външно.

Синн гледаше намръщено масата и се преструваше, че не слуша какво се говори, но беше по-бледа от обикновено.