Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Всъщност беше Бъг. Техол предложи среща, за да обсъдим идеята на Бъг за среща преди… о, чуй само как говоря! Този човек е като зараза! Да, хайде, да тръгнем целеустремено към моя съпруг — твоя брат — и поне да разберем каквото трябва да се разбере, преди малазанците да са ни скочили. Какво ли си мислят те? Кралят ни ходи облечен по одеяло!

Ръката на Лостара Юил пропълзя към ножа на бедрото й и се отдръпна. Някакъв глас шепнеше в главата й, че оръжието й се нуждае от почистване, но тя тъкмо го беше почистила и наточила няма и преди една камбана време, и дори канията беше нова. Беше съвсем нелогично. Нямаше никакъв смисъл. Да, тя разбираше причините за своята обсебеност. Извратени, жалки причини, но пък забиването на нож в сърцето на мъжа, когото бе обичала, нямаше как да не остави незаличимо петно върху душата й. Ножът се беше превърнал в символ — щеше да е глупачка, ако не разбираше това.

Все пак ръката я сърбеше отчаяно да извади ножа.

Мъчеше се да се разсее, като гледаше как Юмрук Блистиг крачи покрай отсрещната стена и измерва килия, която никой друг не можеше да види — но тя знаеше размерите й. Шест крачки на дължина, около две на ширина, таванът толкова нисък, че да го принуди да се изгърби, подът гладко изтъркан, почти излъскан. Лостара разбираше този вид изобретение, цялото усилие да се погрижиш решетките да са здраво стегнати, ключалката да е здрава и ключът — хвърлен в морето.

Юмрук Кенеб също го гледаше и се справяше чудесно с нелеката задача да не споделя мислите си. Само той седеше до масата, привидно отпуснат, макар Лостара да знаеше много добре, че е сигурно също толкова натъртен и пребит, колкото и тя — проклетото „четене“ на Фидлър ги беше оставило всички в много лоша форма. Да те пребият до безсъзнание никога не е приятно преживяване.

Влезе Бързия Бен. Около Висшия маг витаеше аура на виновност, което изобщо не беше нещо ново. Въпреки цялото му перчене, обвиненията се лепяха по него като мухи по паяжина. Разбира се, че криеше тайни. Разбира се, че играеше невидими игри. Той беше Бързия Бен, последният оцелял магьосник на Подпалвачите на мостове. Смяташе, че надхитрянето с боговете е забавна игра. Но дори той беше изял бой на четенето на Фидлър и това би трябвало да го е посмирило.

Той ги изгледа примижал, после тръгна с полюшваща се походка към масата, издърпа стола до Кенеб, седна и започна да барабани с пръсти по лакираната повърхност.

Нямаше много смирение тук.

— Къде е тя? — попита Бързия Бен. — След една камбана се виждаме с краля — трябва да уговорим какво правим.

Блистиг — беше започнал отново да крачи — изсумтя и подхвърли:

— Тя вече го е уговорила. Това е само учтивост.

— Откога адюнктата се интересува от учтивости? — отвърна Бързия Бен. — Не, трябва да обсъдим стратегии. Всичко се промени…

— Какво се е променило, Висш маг? — попита Кенеб. — След четенето ли? Може ли да си малко по-подробен?

Магьосникът се ухили.

— Мога, но може би тя не иска.

— Тогава ние останалите да вземем просто да ви оставим да се оправяте двамата, а? — възкликна Блистиг ядосано. — Освен ако самолюбието ви не държи на публика.

— Публиката винаги е полезна за самолюбието, Блистиг.

Лостара въздъхна. Грижите им изобщо не я засягаха. Всъщност изобщо не я интересуваше къде ще свърши тази безсмислена армия. Може би адюнктата просто щеше да разформирова жалката сган, да ги уволни и изхвърли всичките. Ледерас беше достатъчно хубав град, макар и малко твърде влажен за вкуса й — навътре в сушата сигурно беше по-сухо, далече от тази затлачена река.

Знаеше, че подобен изход не е вероятен, разбира се. Беше невъзможен всъщност. Тавори Паран може и да не робуваше на пристрастеността на благородническата класа към материалните притежания. Но Ловците на кости бяха изключение. Това беше нейната армия. И тя не искаше да се кипри на някой рафт като скъпоценна дрънкулка. Не, тя искаше да я използва. „Може би дори докрай.“

Което бе причината всички да дойдат тук. Блистиг и Кенеб, Бързия Бен и Синн. Рутан Гъд — не че той изобщо си правеше труда да присъства на заседания — и Абрин, и самата Лостара. Добави към това осем и половина хиляди войници под личната команда на Тавори, редом с Изгорените сълзи и перишите, и всичко това, според Лостара, задоволяваше благородническата алчност, която можеше да таи адюнктата, че и отгоре.

Не беше чудно, че тези мъже тук бяха изнервени. Нещо тласкаше адюнктата, нейната собствена жестока, свирепа обсебеност. Бързия Бен може би имаше някаква идея за това нещо, но Лостара подозираше, че това неговото е предимно блъф и шашма. Единственият войник, който можеше да го знае добре, дори не беше тук. „Благодаря на боговете горе и долу поне за тази милост.“