Стивън Ериксън - Прах от мечти

Садик гледаше в почуда този нов свят, слушаше с благоговение как Бадале дава имена на странните неща и прави нов език за всички тях.

Някъде към обед намериха водна дупка. Разнебитени останки от вдигната набързо ограда за животни обкръжаваха плитка кална яма.

Змията спря, а след това започна бавно, мъчително пълзене навътре и навън от кипналата кал. Самото чакане уби десетки деца, а докато излизаха от блатясалата чернилка, някои падаха и започваха да се гърчат, свити на кълбо и с пълни с кал черва. Някои се изпущаха и омърсяваха за всички, които идваха след тях.

Беше поредният лош ден за Чал Манагал.

По-късно следобед, в най-жестокия пек, зърнаха сивкав облак на хоризонта напред. Ръфащите започнаха да вият, да скачат и да се въртят от ужас, а щом облакът се понесе към тях, кучетата най-сетне побягнаха.

Онова, което приличаше отдалече на дъжд, не беше дъжд. Онова, което приличаше на облак, не беше облак.

Бяха скакалци, но не от обикновените скакалци.

Лъскави крилца, роякът — изпълнил половината небе, а след това — цялото небе, оглушително щракане във въздуха — шумоленето на крила, изщракването на отварящите се челюсти — всяко същество един пръст дълго. От недрата на облака, докато поглъщаше колоната, се понесоха бръмчащи топки, в които насекомите се бяха струпали почти плътно. Щом някоя от тях удареше в скупчена групичка деца, изригваха писъци на болка и ужас — лъсваше червено месо, а след него кост — а след това роякът помиташе напред, като оставяше зад себе си валма коса и купчини лъскава кост.

Тези скакалци ядяха месо.

Това бе първият ден на Елитрите.

Споменът на ефрейтор Тар за баща му можеше непълно да се сумира в един-единствен цитат, кънтял през цялото детство на Тар като смъртни талиански камбани. Сурово и гръмко отекваща фраза, която пердашеше свития от страх син.

— Съчувствие? Да, имам съчувствие — към мъртвите и никой друг! Никой на тоя свят не заслужава съчувствие, освен ако не е мъртъв! Разбираш ли ме, сине?

„Разбираш ли ме, сине?“

Да, сър. Добри думи, за да те направят войник. Пазят мозъка да не стане прекалено… задръстен. С неща, които могат да го отвлекат да не държи щита точно както трябва , да не мушка с късия си меч точно където трябва. Беше от този вид дисциплина, който други можеха да нарекат твърдоглава глупост, но това само показваше, че повечето хора не разбират войнишкия занаят.

Започваше да открива, че ученето на някои хора на дисциплина не е лесно. Крачеше покрай дългата редица ледерийски войници — и да, това определение беше жалка подигравка, — които стояха в поза, минаваща за „мирно“ сред тия туземци. Под жарката слънчева светлина почервенелите лица капеха като стапящ се восък.

— Бригада Харидикт — изръмжа Тар. — Що за име?! Кой, в името на Качулатия, е бил тоя Харидикт… не, не ми отговаряй , проклет глупак! Някой некадърен генерал или още по-лошо, някоя търговска къща, имала щастието да ви накипри с униформата на дома си. Търговци! Бизнесът няма място във военщината. Ние изградихме империя на три континента, като го държахме настрани! Търговците са лешоядите на войната и клюновете може да приличат на усмивки, но от мен го знайте, те са си само клюнове.

Спря, изчерпал словесния си репертоар, и махна на Кътъл, който пристъпи напред с корава усмивка — идиотът обичаше тази „ебаси“ роля, както се наричаше сега („Ледериите имат старши сержанти; ние малазанците имаме ебаси сержанти, и го казвайте през зъби, когато го казвате, момчета, гледайте шегата да си остане между нас“ — тъй рече Рутан Ръд, а това , бе решил Тар там и веднага, беше войник ).

Кътъл беше широк в раменете и стабилен, идеално пасваше на ролята. По-широк от Тар, но с половин глава по-нисък, което означаваше, че Тар пасва още по-добре. Никой от тези жалки пародии на войници изобщо не можеше да се мери с който и да е от двамата малазанци в каквото и да е за повече от двайсет удара на сърцето, и това беше ужасната истина. Бяха меки. Не мекушави — меки.