Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Ще ида при Столмен — каза Кафал. — Той ще поиска да говори с теб, Сеток. — Помълча, после добави: — Може би бойният водач на Гадра ще успее да изтръгне по-ясни отговори от теб, защото аз със сигурност се провалих.

— Вълците са достатъчно ясни, когато говорят за война — отвърна тя. — Всичко друго ги обърква.

— Значи наистина служиш на Господаря и Господарката на Зверския трон. Като жрица.

Тя сви рамене.

— Кой е врагът? — попита отново Кафал.

Сеток го погледна.

— Врагът, Велики магьоснико, е мирът.

И се усмихна.

Ръфащите бяха издърпали тялото на Висто на десетина крачки встрани на равното, но нещо ги беше предупредило да не ядат съсухрената сбръчкана плът на мъртвото момче. На разсъмване Бадале и още няколко други отидоха и се струпаха около изсъхналото изтърбушено телце на някогашния Висто.

Другите зачакаха Бадале да намери думите си.

Рут позакъсня, защото трябваше да нагледа Хелд и да я повие. Когато дойде, Бадале вече бе готова.

— Чуйте ме тогаз — проговори тя. — За свършека на Висто.

Издуха мухите от устните си и огледа лицата около себе си. Имаше едно изражение, което искаше да намери, ала не можеше. Дори да си го спомни как изглеждаше й беше трудно, невъзможно направо. Изгубило й се беше, честно. Но го искаше и знаеше, че ще го познае, стига да го види пак. Изражение… някакво изражение… какво беше? След малко заговори:

Винаги изчакваха, без да знаят дали е свършила, докато не станеше съвсем ясно, че е свършила. Този път тя погледна надолу към Висто. Яйцата на ездачите сатра бяха полепнали като трохи по устните на Висто, все едно беше нагъвал сладкиш. Възрастните червеи бяха изпълзели навън през сдъвкания му стомах и никой не знаеше къде са отишли, в земята може би — правеха всичко това през нощта.

Може би някои от Ръфащите бяха проявили непредпазливост, с настървените им и вечно гладни за плът челюсти, което щеше да е добре, тъй като по-малко от тях щяха да са достатъчно силни, за да нападат ребърчатата змия. Нямаше да е зле, ако им се наложеше да се влачат далече от колоната, все повече да изнемощяват, както ставаше с децата, докато не паднат от изтощение и не престанат да бъдат неприятност. С това човек можеше да преживее, също като с враните и лешоядите горе. Животните показваха добре как да се осланяш на търпението, нали?

Тя вдигна глава и като по сигнал останалите се обърнаха и бавно тръгнаха към пътя, където чакаха онези, които все още можеха да се държат на крака и се подготвяха за дневния преход.

— Харесвах Висто — промълви Рут.

— Всички харесвахме Висто.

— Не трябваше.

— Не.

— Защото така е по-тежко.

— Ездачите сатра също харесваха Висто. Дори повече от нас.

Рут премести Хелд от свивката на дясната си ръка в свивката на лявата.

— Побеснял съм като Висто вече.

Брейдерал, появила се и тръгнала в главата на змията едва преди два дни — може би беше дошла от тялото на змията, може би отнякъде другаде, — се приближи и застана до тях. Сякаш искаше да стане част от нещо, нещо, нагласено от Рут, Хелд и Бадале. Но каквото и да беше това нещо, нямаше място в него за нея. Свършекът на Висто не оставяше дупка. Пространството просто се беше затворило.

Освен това нещо в това високо кокалесто момиче притесняваше Бадале. Лицето й беше твърде бяло въпреки изгарящото слънце. Напомняше на Бадале за мършавите… как им казваха? Квизитори? Квидатори? Квидаторите май, да, мършавите, дето бяха по-високи от всички други и от височината си виждаха всичко и командваха всички, и като кажеха: „Гладувай и мри“, ами, точно това правеше всеки.

Ако знаеха за Чал Манагал, щяха да са ядосани. Може би дори щяха да я подгонят и да намерят главата й, да намерят Рут и Бадале, а след това да направят онова Квидаторско нещо с ръцете си, онова, когато кършеше вратовете на хора като Рут и Бадале.

— Щяхме да сме… Квидирани докрай.

— Бадале?

Тя вдигна очи към Рут, издуха мухите от устните си, а след това — без да забелязва Брейдерал, все едно че не съществуваше — бавно тръгна към ребърчатата змия.