Стивън Ериксън - Прах от мечти

„Мъж, който притежава власт, трябва да действа решително… иначе властта изкапва между пръстите му.“

Наблюдението, макар несъмнено да беше вярно, сега отекваше горчиво. Гласът, който го беше изрекъл тогава, беше съвсем не на място. Нямаше никакво право на онези думи. Кафал не можеше да повярва на собствените си претенции, изречени от онова по-младо негово „аз“, от онзи дързък, наивен глупак.

Една безсмислена, глупава злополука беше отнела баща му, Хъмбръл Тор. При цялата власт, която бе притежавал грамадният мъдър воин, нито мъдростта, нито самата власт му бяха помогнали срещу слепия шанс. Урокът бе ясен, посланието — мрачно и смиряващо. Властта не беше доказателство срещу нищо и това бе единствената мъдрост, която си струваше да бъде разбрана.

Чудеше се какво ли е станало с онзи окаян малазански капитан, избран и прокълнат (а всъщност имаше ли изобщо някаква разлика между двете?). И се чудеше също така защо сега копнееше да поговори с Гъноуз Паран, да размени няколко фрази, този път по-искрени, по-отмерени, изпълнени с повече знание . Да, младите бяха бързи в преценките си, бързи в своя укор към туткавите според тях стари. Младите нищо не разбираха от цената на трезвия размисъл.

В очите на тогавашния Кафал Гъноуз Паран бе нерешителен. Жалко, обезсърчаващо нерешителен. Ала за днешния Кафал, тук, на тази чужда равнина, под чужди небеса, онзи малазанец отпреди години с право бе проявявал предпазливост, измервана с благоразумие, за което Кафал се беше оказал ужасно сляп. „Така измерваме един живот, така градим моста от онова, което сме били, към това, което сме. Гъноуз Паран, поглеждаш ли изобщо надолу? Замръзваш ли изобщо някога пред тази бездънна пропаст долу?“

„Мечтаеш ли изобщо да скочиш?“

На Онос Т’уулан бе дадена цялата власт, която бащата на самия Кафал бе притежавал някога, и в това нямаше нищо незаслужено. А ето че бавно, неумолимо тя изкапваше между пръстите на стария воин. Кафал нищо не можеше да направи, за да го спре — беше също толкова безпомощен, колкото самия Туул. За сетен път слепият шанс бе заиграл против баргастите.

Когато до него стигна вестта, че бойни кучета са се върнали в лагера — дошли без придружители и съобщаващи с това, че нещо е сполетяло групата съгледвачи — и че се оформя бойна група, която да тръгне назад по дирята им, Кафал облече наметалото си от кожа на бедерин, изпъшка под тежестта му и срита свитата на пода на палатката дрипава рошава кукла.

— Събуди се.

Стиската овързани клечки плю на пода и се озъби, докато се изправяше лениво.

— Много смешно. Уважавай по-старите от теб. О, Велики магьоснико.

Иронията, процедила се от титлата като мъзга, накара Кафал да потрепери, а после той се изруга наум, щом Таламандас изсумтя насмешливо, видял ефекта от подигравката си.

— Трябваше отдавна да сме те изгорили на клада.

— Твърде много ме цениш, за да си позволиш това. Аз пътувам по лабиринтите. Нося съобщения и се разправям с чужди богове. Говорим за изключително важни неща. Война, измени, съюзи, измени…

— Повтаряш се.

— … и война.

— А баргастките богове доволни ли са от усилията ти, Таламандас? Или ръмжат от яд, докато щъкаш насам-натам по повелята на човешки богове?

— Те не могат да живеят в изолация! Ние не можем! Те са упорити! Липсва им всякаква изтънченост! Смущават ме!

Кафал въздъхна и пристъпи навън.

Куклата от клечки пъргаво заситни след него.

— Ако се борим сами, всички ще умрем. Трябват ни съюзници!

Кафал спря и погледна надолу, зачуден дали Таламандас всъщност не е луд. Колко пъти можеха да повтарят същия този разговор?

— Съюзници срещу кого? — попита той, както беше правил безброй пъти.

— Срещу онова, което иде!

И ето го, същия безсмислен отговор, отговор, който нито Кафал, нито Туул можеше да използва. Великият магьосник изсъска обезсърчено и закрачи отново, без да обръща повече внимание на ситнещия след него Таламандас.

Бойната група беше напуснала лагера и вече изкачваше на бегом височината на север. Щом прехвърлеха билото, щяха да се скрият от поглед.

Кафал видя детето вълк, Сеток — стоеше в края на лагера, гледаше след воините и нещо в стойката й издаваше, че копнее да затича след тях, озъбена и настръхнала, жадна да се включи в лова.

Нямаше съмнение, че Сеток е ледерийка, но това потекло бе само на повърхността — кожата й, чертите й, следите от бащата и майката, които я бяха родили и след това изгубили. Но вроденият отпечатък от цивилизация след това бе изчезнал, заличен. Върната беше на дивото, принесена в жертва девица, чиято душа бе погълната цялата. Сега беше на вълците и може би на Вълчите бог и богиня, Господаря и Господарката на Зверския трон.