Стивън Ериксън - Прах от мечти

Някои сили не може да бъдат надвити. Така беше и с ледериите. Тяхната алчност за земя, нуждата им да притежават и да властват над всичко, което притежават — тези ужасни страсти пълзяха като напаст и тровеха душите на врага. Щом треската да се гледа на света като тях пламнеше като пожар в нечий мозък, войната свършваше, поражението ставаше неотвратимо.

Дори тези баргасти — неговите варварски спасители — бяха обречени. Търговците ак’рини вдигаха становете си срещу охранителните линии. Конетърговци д’расилани превеждаха стадо след стадо в общо взето безсмислен парад покрай лагера и от време на време някой воин избираше някое от по-едрите животни, оглеждаше го и след това с презрителен смях го връщаше в табуна. Скоро, убеден беше Торент, щеше да дойде достатъчно висока и едра порода, и толкова.

Нашествениците не остават нашественици завинаги. Рано или късно стават не по-различни от всяко друго племе или народ в една страна. Езиците се смесват, навиците се разменят като пари и скоро всички започват да гледат на света еднакво. А ако този светоглед е погрешен, то нещастието е гарантирано — буквално за всеки и буквално завинаги.

Оулите трябваше да се преклонят пред ледериите. И сега щяха да са живи, вместо да лежат на безброй купчини тлеещи кости в калта на едно мъртво море.

Червената маска се беше опитал да спре самото време. Беше се провалил, разбира се.

Понякога вярата е самоубийство.

Торент бе захвърлил убежденията си, увереностите си, драгоценната си вяра. Нищо не правеше, за да предотврати младите да забравят езика си. Виждаше охрената боя по лицата им и сплетените коси — и оставаше безразличен към това. Да, той беше вождът на оулите, последният, който изобщо щеше да съществува, и задачата му бе да гарантира мирното заличаване на културата им. Обичаите щяха да останат в миналото. Беше се заклел, че няма да скърби за тях.

Не, Торент не носеше бакърена маска. Вече не. И лицето му беше чисто като очите му.

Забави галопа на коня, щом зърна труповете. Врани и лешояди със златистожълти клюнове подскачаха в гнусен танц, а сред тях прелитаха ризани и разпръсваха рояците хищни пеперуди — внезапно разлитащи се и утаяващи се също тъй бързо бели цветчета. Гледка из равнините, която Торент познаваше добре.

Отряд баргасти бе попаднал на засада. Избити.

Приближи се още.

Никакви явни следи, било от ходила или конски копита, не водеха на никъде. Баргастите бяха в група… и това беше странно, противно на всичко, което Торент беше видял в патрулите им. Може би се бяха свили в защита, помисли си той, а това предполагаше враг с многократно числено превъзходство. Но пък… никакви следи нямаше от това. Онези, които бяха избили воините, трябваше да са изнесли своите мъртви. Той обиколи с коня в кръг около убитите, но не видя никакви петна от кръв, никакви ивици през тревата от влачени трупове.

В този момент осъзна, че убитите не са погребани. Красивите им оръжия лежаха пръснати наоколо, без никаква кръв по остриетата.

Настръхна, докоснат сякаш от нещо нечестиво. Отново огледа труповете. Не стягане на бойния строй, а струпване… около единичен враг. И раните — въпреки старанието на лешоядите — изобщо не показваха това, което би очаквал човек. „Все едно са се нахвърлили от всички страни на някакъв звяр, и виж как ударите са падали отгоре върху всеки. Прерийна мечка? Не, нито една не е останала от тях. Последната оцеляла кожа на един от онези зверове — сред моя народ — казваха, че била отпреди седем поколения.“ Помнеше я: огромна, да, но надупчена на много места. А ноктите бяха изтръгнати и отдавна загубени. Но все пак…

Погледна двете кучета. Изглеждаха изненадващо уплашени, дебелите им опашки бяха подвити, погледите им — смутени и плахи. Ако бяха оулски псета, вече щяха да са тръгнали по дирите, настървени и настръхнали. Той се намръщи.

После обърна коня си и пое към лагера на Гадра. Кучетата забързаха след него.

Звяр, който не е оставил никаква следа. Призрачно същество.

Може би самотните му езди бяха приключили. Щеше да се наложи да се предаде на онези алчни жени. Дано поне да можеха да облекчат тревогата му.

„Остави преследването на баргастите. Дай на шаманите им нещо сериозно за вършене, вместо да се напиват всяка нощ с д’расиланска бира. Докладвай на водача, и да се свърши.“

Вече съжаляваше, че беше тръгнал да намери телата. Доколкото можеше да прецени, призрачното същество беше наблизо, беше го наблюдавало всъщност. Или нещо от мръсната му магия се бе задържало над околността и той вече беше белязан, и то щеше да го намери, където и да идеше. Можеше почти да подуши тази магия, просмукала се в дрехите му. Люта, гадна като змийски корем.