Сеток, наричана някога Стаянди, която в сънищата си виждаше странни сцени с познати лица, говорещи на странни езици, сцени на смях, любов и нежност — във времето преди озверяването си — стоеше загледана в пустия север.
Беше видяла дошлите в лагера четири кучета, събитие само по себе си незаслужаващо особено внимание. А ако патрулът бе закъснял с връщането си, какво пък, навярно бе изненадал някоя антилопа и я беше убил, което обясняваше липсата на две кучета, след като щяха да са впрегнати в теглича, за да довлекат месото. Подобни обяснения вършеха работа за момента, въпреки явните пропуски в логиката (в такъв случай тези четирите щяха да са останали с патрула да ядат червата и така нататък). Не че Сеток се замисляше всъщност много над възможните тълкувания, докато гледаше как хората се суетят възбудено около задъханите кучета.
Животните воняха на смърт, да.
А дивите вълци в пустошта, които й бяха дали живот, виеха с утрото своя разказ за ужас.
Отново насочи вниманието си на север.
Да, най-първото й семейство й осигури свята закрила с легендата, наречена „намирането на момичето“ — никой баргаст нямаше вече да преследва животните и дори на ак’рините им бе разказана историята за раждането й сред глутницата и за намирането й от самотния воин. Благословената от духове, казваха вече всички, щом я погледнеха. Владетелката на хиляда сърца.
Отначало това прозвище, последното, я смущаваше. Но спомените й бавно се пробуждаха с всеки ден, в който отрастваше, все по-висока и с по-остър поглед. Да, побрала беше в себе си хиляда сърца, дори повече. Вълчи дарове. Мляко, което беше сукала, мляко от кръв, мляко на хиляда избити братя и сестри. А не помнеше ли нощ на ужас и избиване? Нощ на бягство в тъмното?
Говореха за легендата й и дори шаманите прорицатели й поднасяха жертвоприношения и идваха да се докоснат до нея, за да облекчи тревогата, изписана на лицата им.
А сега Великият магьосник, Приемникът на баргастките богове, мъжът, наречен Кафал, бе дошъл при клана Гадра, за да говори с нея, да подири душата й, ако тя го позволи.
Дивите вълци й виеха, умовете им се бяха слели в объркана глъч от страх и тревога. Неспокойни за детето си, да, и за едно бъдещо време, когато бурите назряваха от всички посоки. Вълците разбираха, че тя ще е в самия център на онзи небесен пожар. Молеха да пожертват собствения си живот, за да може тя да живее. А това тя нямаше да позволи.
Ако беше благословена от духове, то вълците бяха духовете, които я бяха благословили. Ако беше същество, достойно за почитание тук сред баргастите, значи беше само един символ на дивото и тъкмо това диво трябваше да бъде почитано — стига да можеха да разберат това.
Погледна отново през рамо към наплашените кучета и за миг я обзе жал за това, което можеше да са зверовете, ако тяхната дивост не беше така окована.
Бог, деца мои, не ни очаква в дивото. Бог, деца мои, е самото диво.
Вижте законите му и се смирете.
В смирението намерете мир.
Но знайте това: мирът невинаги е живот. Понякога мирът е смърт. Пред лицето на това как може да не си смирен?
Дивите закони са единствените закони.
Щеше да предаде тези думи на Кафал. Щеше да види на лицето му въздействието им.
А след това щеше да му каже, че кланът Гадра ще умре и че много други кланове на Баргаст ще го последват. Щеше да го предупреди да гледа към небесата, защото от небесата идеше смъртта. Щеше да го предупреди да не предприема повече пътувания, а да се върне в своя клан. Трябваше да сключи мир с духа на своя род. Мирът на живота, преди да дойде мирът на смъртта.
Около кучетата се бяха събрали воини с готови за бой оръжия. Напрежението се изливаше от тях на вълни и се стелеше из целия лагер. След малко измежду двайсетината струпали се щеше да бъде избран боен водач. Съжаляваше ги всички, но най-вече този обречен водач.
Вятър задуха от изток, разроши избелялата й от слънцето коса и зашепна в нея като в сухи треви. А вонята на смърт все още изпълваше сетивата й.
Лицето на Кафал бе наедряло, станало беше по-грубо, отколкото в младостта, между веждите му и покрай устните се бяха врязали дълбоки бръчки на умора и гнет. Преди години, в една яма под пода на един храм, беше говорил с Благославящия, с малазанския капитан Гъноуз Паран. И в стремежа си да го впечатли — да докаже, че по някакъв начин мъдростта му надделява над малкото му години — беше изрекъл думи, които бе чул от устата на баща си, преструвайки се, че са негови.
Читать дальше