Стивън Ериксън - Прах от мечти

Да, Килава заслужаваше един хубав шамар по така хубавото й лице и Хетан се закле, че тя ще е тази, която ще я шамароса при следващата им среща.

— Не виждам враг — каза мъжът й.

Тя кимна. Да, това бе кризата, поразила народа й, затова всички гледаха към своя боен водач. Нуждаеха се от посока, от цел. А той не им даваше нищо.

— Твърде много млади воини имаме — каза тя. — Обучени в древните бойни навици, жадни да видят как мечовете им пият кръв — избиването на изтощената ледерийска армия с нищо не уталожи апетитите на мъжете в собствения ни клан — но беше достатъчно, за да разпали завист и омраза буквално сред всички други.

— Нещата бяха по-прости сред Имасс — промълви Туул.

— О, глупости!

Той я изгледа рязко, след това отново извърна очи, отпуснал рамене.

— Е, ние имахме цел.

— Имахте една нелепа война срещу враг, който не изпитваше никакво истинско желание да се бие с вас. И така, вместо да се изправите пред несправедливостта, която вършехте, отидохте и призовахте ритуала на Телланн. Хитро измъкване всъщност макар и доста безумно . Какво толкова страшно има в това да погледнеш грешките си?

— Скъпа, не бива да задаваш този въпрос.

— Защо не?

Той отново я погледна в очите, но без гняв този път, а само с мрачно отчаяние.

— Би могла да откриеш, че нямаме нищо друго освен грешки.

Въпреки изгарящата топлина на утрото тя се смрази.

— О… А за теб това включва ли мен?

— Не. Говоря, за да ти помогна да разбереш един Имасс, който някога е бил Т’лан. — Помълча за миг. — С теб, с децата ни бях започнал да вярвам, че тези неща са най-сетне зад мен — ужасните грешки и бремето, което носеха всички. А после, в един миг… ми се напомня за собствената ми глупост. Никаква полза няма да пренебрегваш недостатъците си, Хетан. Заблудата е удобна, но може да се окаже фатална.

— Ти не си мъртъв.

— Не съм ли?

Тя изсумтя и извърна очи.

— Също толкова лош си като сестра си! — После рязко се обърна отново към него. — Събуди се! Твоите двайсет и седем клана спаднаха до деветнайсет — колко още трябва да изгубиш, защото не може да те притесняват да вземеш решение?

Той присви очи. И попита тихо:

— Какво решение искаш да взема?

— Ние сме Баргаст Бялото лице! Намери ни враг!

Привилегията да си близо до дома се оказваше твърде болезнена, макар Торент — последният воин на Оул — да търсеше наслада в страданието. Наказание за оцеляването, за устояването, като последна капка кръв, отказваща да се стопи в червената кал. Не знаеше какво го държи прав, дишащ, с неспиращо да тупти сърце, с мисли, провиращи се през безкрайните завеси от прах. Някъде дълбоко в себе си се молеше да намери своята единствена, чиста истина, изстискана до един ашик, излъскана от всички безчувствени ветрове и безсмислени дъждове, от вихреното сгромолясване на сезон след сезон. Малко възелче от нещо като кост, което да го препъне, да го претърколи, да го просне.

Можеше и да го намери, но подозираше, че няма. Нямаше го нужния ум. Липсваше му онази острота като у Ток Анастер, мезла, който терзаеше сънищата му. Тътен на копита, раздрано от буря нощно небе, ветрове, виещи като вълци, и единственото око на мъртвия воин, втвърдено като опал в тъмната кухина. Лице, ужасяващо с червенината си, лъснала развалина — кожата отпрана, зацапаните зъби оголени в дива усмивка — о, може би мезла наистина яздеше в сънищата на Торент, предвестник на кошмари, присмехулник над неговата драгоценна, крехка истина. Едно беше ясно — мъртвият стрелец преследваше Торент, възпламенен от омраза към последния воин Оул, и преследването бе неумолимо, стъпките на Торент се влачеха дори когато бягаше на живот и смърт, задъхваше се и врещеше — докато не се събудеше сепнат, плувнал в пот и разтреперан.

Ток Анастер сякаш не бързаше да доведе своя лов до зловещия му край. Насладата на призрака беше в гонитбата. Нощ след нощ, след нощ.

Воинът оул вече не носеше маска. Дразнещият обрив, нашарил лицето му, вече се беше махнал. Беше избрал да се остави с децата на грижите на клана Гадра, вдигнали лагера си в самия край на Оул’дан. Не беше пожелал да види опустошителната скръб на странния воин на име Туул заради смъртта на Ток Анастер.

Скоро след като бе дошъл в клана и след спадането на обрива жените на Гадра бяха проявили интерес към него, а не бяха свенливи, дори проявяваха дързост, която почти плашеше Торент — неведнъж му се беше налагало да бяга от атаките им. А напоследък десетината жени, решили да го издебнат и хванат натясно, бяха започнали да си взаимодействат.