Стивън Ериксън - Прах от мечти

А това не беше добре.

Калит видя как гледката пред нея се разсипа на късчета и след това изчезна, издухана сякаш от внезапен порив на вятър, който не бе усетила. Монолитът, старецът, лъскавите му ръце и всичките му думи — те бяха само разсейване, доказателство за невежеството й: съвсем лесно се бе оказала пленена от нещо — и някой, които не бяха предназначени за нея.

Но като че ли силата на волята не стигаше, особено след като нямаше никаква определена цел. Само бе посегнала в ума си за някаква представа, за някакво смътно усещане за познато. Чудно ли бе тогава, че се луташе така безцелно, изгубена и уязвима?

Смътно, сякаш от етера, чу стария мъж да казва:

— Винаги изглежда мъртво, тъй жестоко пронизано, и не, няма да видиш никакво движение, нито потръпване. Дори кръвта не капе. Но не се заблуждавай. Тя ще бъде освободена. Трябва. Необходимо е.

И като че ли каза още нещо, но гласът му заглъхна, а гледката пред нея доби нови очертания. Останки от клади догаряха по неестествено плоска равнина. Дим се виеше черен и горещ, щипеше очите. Не можеше да проумее какво вижда. Хоризонтите кипяха, сякаш армии се сражаваха във всички посоки, но не и близо.

Тежки сенки се плъзнаха по осеяната с отломки земя и тя погледна нагоре, но освен стълбовете дим, издигащи се от кладите, небето беше пусто и безцветно. Нещо в тези вихрещи се на воля сенки уплаши Калит, начинът, по който сякаш се сливаха, набираха скорост, и тя се почувства повлечена от тях, понесена в дирята им.

В този момент сякаш наистина остави тялото си и вече се носеше по същите течения, хвърляше своята жалка безформена сянка… и видя, че отломките изглеждат познати — не клади просто, а строшени и изкривени късове от механизмите, които бе видяла в Ампелас Вкоренения. Тревогата й се усили. Видение от бъдещето ли бе това? Или избеляла останка от далечното минало? Подозираше, че К’Чаин Че’Малле са водили мащабни войни преди векове, но също тъй знаеше, че предстои нова война.

Хоризонтът се приближи в точка, където огромните сенки сякаш бяха осъдени да се слеят. Кипналият му ръб наистина бяха вкопчени в битка войски, но тя все така не можеше да различи подробности. Хора ли бяха? К’Чаин Че’Малле? Не можеше да прецени, а докато се носеше към тях, станаха неразличими, погълнати сякаш в прах.

Нищо лесно нямаше да има в това, осъзна Калит. Никакви дарове, поднесени с проста яснота, с еднозначен смисъл. Обзе я внезапна паника и тя се помъчи да спре, да се отскубне от всичко това, да се върне… сенките се завихряха към една-единствена точка и изчезваха, гмуркаха се сякаш в нея… не искаше да ги последва. Не искаше да има нищо общо с това.

Две слънца блеснаха, пробудени за живот, и я заслепиха. Разкъсващ зной я обля, усили се и тя запищя, загърчи се в огнения вихър… но беше твърде късно…

Събуди се. Лежеше на мокрите треви. Клепките й изпърхаха и се отвориха и тя зяпна изсветляващо небе. Прашинки все още сънено се рееха пред погледа й, но усещаше, че губят силата си. Беше се завърнала — не по-мъдра, не по-сигурна в пътя напред.

Изстена и се надигна. И последната костица на тялото й се беше схванала. Иглички пронизваха всеки мускул и тя потрепери, премръзнала до корените на душата си. Вдигна глава и видя Саг’Чурок. Ужасните очи на Ловеца се бяха впили в нея, сякаш гледаше заек, затиснат под ноктестите му пръсти.

Калит бавно се изправи и чак сега подуши миризмата на огъня от суха тор и какво се пече на него. Обърна се. Гунт Мач клечеше до огъня, огромните й ръце ловко обръщаха шишове със сочно месо.

Проклетите същества бяха обсебени от вкуса на месото от мига, в който бяха напуснали Гнездото. В това пътуване все още не ги беше видяла да развият корени или буца хляб (или каквото там минаваше за хляб, защото макар да усещаше на езика си вкуса и плътността на млада гъба, беше виждала самуни от него в безкрайни форми и големини). Месо за нощния пир, месо на сутрешното спиране за отдих, месо по време на следобедния преход и месо за последна храна, след като слънцето залезе. Подозираше, че ако не беше тя, щяха да го ядат сурово. Пустинните земи предлагаха малко друга храна, както бе открила — дори тревите, дивите плодове и грудките, тъй обичайни в равнините на Елан, тук липсваха напълно.

Отчаяна и ужасно сама, тя тръгна да си вземе закуската.

Стейви погледна сестра си и видя, както винаги, собственото си лице, макар изражението никога да не приличаше на нейното. Може да бяха близначки, но бяха като двете страни на една монета и се редуваха с това, което предлагаха на света. Хетан го знаеше и неведнъж бе забелязвала как когато погледът на една от дъщерите й се спре върху другата, на детското личице се изписва изненада и нещо като гузност — сякаш като е видяло неочаквано отношение, изразено в другото му „аз“, момичето едва ли не е хванало натясно собствените си най-скрити чувства.