Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Аз мечтая за… това — промълви тя. — Яхнала съм Пъстрия кон. Намерих те в отвъдните селения — защо? Ти ли ме призова? Какво съм аз за теб? Какво си ти за мен?

Той се изсмя.

— Това вече ме развесели! Виждам накъде биеш — мислиш, че не виждам ли? Мислиш, че и за това съм сляп ли?

— Аз яздя…

— О, стига с тези глупости! Взела си нещо. Така си дошла тук, така всички идват тук. Или танцуват и танцуват, докато не пропаднат в и извън телата си. Каквото и да вземеш, отпуска те в ритъма, който съществува във всички неща — наречи го пулса на вселената, ако щеш. С достатъчно дисциплина не е нужно да взимаш нищо — което е добре, защото след десет или двайсет години поглъщане на билки или каквото и да е, повечето шамани бездруго свикват с въздействието им. Тъй че поглъщането служи само като ритуал, като разрешение за странстване. — Изведнъж движенията му спряха. — Пъстрия кон… да, зрителни халюцинации, цветове, плуващи пред очите. Племето Бивик го наричаха Туптяща рана — като разцъфващи петна кръв са имали предвид, предполагам. Туп, туп, туп… А Фенн…

— Матроната търси нашата раса — прекъсна го тя. — Старите порядки се провалиха.

— Старите порядки винаги се провалят — каза старецът. — Както и новите, най-често.

— Тя е отчаяна.

— Отчаянието носи отровни съвети.

— Нищо ценно ли нямаш да ми кажеш?!

— Тайната е в закаляването — каза той. — Това е ценното, което ще ти кажа. Оръжието ти трябва да е добре закалено. Здраво изковано, идеално наточено. Пръстът сочи право към тях, виждаш ли… е, ако това беше истинско небе, щеше да видиш.

Усмивката му бе по-скоро гримаса, отколкото израз на задоволство… и тя си помисли, че макар думите му да намекват друго, старецът може би е сляп.

— Слабост е — продължи той — да се гледа на смъртни и на богове все едно, че са на противоположни страни. Слабост. Най-основна грешка. Защото тогава, когато острието удари, ами че те завинаги остават изгубени едни за други. Е, дали разбира тя? Навярно. Но ако е така, то тя ме ужасява — защото такава мъдрост е почти… нечовешка.

Старецът се съвзе от унеса си, изправи рамене и измъкна ръцете си от пясъка.

Тя ги зяпна, зачудена що за оръжия държи… но нямаше никакви оръжия. Ръцете му, с цвета на ръжда, блестяха като излъскани.

Той ги вдигна нагоре.

— Зелено се очакваше, нали? Нефритенозелено, да, и сияещо. Но не и този път, не и за това, о, не. Готови ли са? Готови ли са да стиснат най-смъртоносното оръжие? Не мисля.

И отново навря ръцете си в пясъка.

Пешите съгледвачи, развърнали се далече на север пред главното човешко стадо, бяха забелязали самотния лагерен огън и сега се движеха към него. Прокрадваха се с невероятно умение, буквално невидими в равнината.

Един от съгледвачите, с боядисано в бяло лице, покрито с черен плат, мина покрай замръзнал неподвижно заек и той изобщо не усети воина, прокраднал се няма и на пет стъпки от него.

Малко равнини са безукорно гладки или безлики. Тази също не беше. Малки оврази и възвишения се стелеха във всички посоки. Наклонени ивици земя, подвеждащи всякакъв усет за отстояние или перспектива; могилки, скрити под туфи трева; тесни коварни долове, които няма да видиш, преди да се натъкнеш на тях. Да се движиш невидимо през тази шир означаваше да го правиш като четириногите хищници и плячка, от едно малко укритие до друго, на къси пробези и спирания, неуловим като сенките. Все пак Пустинните земи с право бяха назовани така — повечето растителност беше остъргана и широките пространства голи камъни и навят пясък подлагаха на изпитание всякое умение.

Въпреки тези ограничения съгледвачите, осемнадесет на брой, със затаен дъх се приближаваха към лагерния огън, който бяха видели. Макар всички да носеха оръжия — къси копия и чудновати извити саби, — първите оставаха затегнати на широките им гърбове, докато сабите бяха грижливо увити в плат и здраво завързани на кръста им.

Ясно беше, че към самотния бивак ги е привлякло любопитство — да открият с кого делят тази земя.

На по-малко от две хиляди крачки съгледвачите безшумно се вмъкнаха в широка падина и единственото, което вече ги осветяваше, бе бледото нефритено сияние на загадъчните странници в нощното небе.

Сърповидният им строй бавно се извърна така, че централният съгледвач продължи в челото, оформяйки върха му. Щом отрядът се доближеше още малко, водачът щеше да продължи към целта сам.

Гу’Рул стоеше и го чакаше. Огромния К’Чаин Че’Малле би трябвало да е ясно видим, но нито един от хората не го видя. Дойдеше ли време за убиване, Убиецът Шай’гал можеше да замъгли умовете на жертвите си, макар това да се оказваше ефикасно само ако жертвите не подозираха. Срещу друг Шай’гал, Стражи Дж’ан и Войници Ве’Гат такова объркване бе невъзможно.