Стивън Ериксън - Прах от мечти

Да яздиш Пъстрия кон и да се върнеш означаваше да се преродиш — невинен и чист.

Калит знаеше всичко това, ала само от втора ръка. Ездачите сред нейния народ предаваха истините поколение след поколение. Всяка от седемте билки, поета сама, убиваше. Седемте, смесени в грешни пропорции, причиняваха лудост. И, най-сетне, само избраните за достойни от шаманите и вещиците можеха изобщо да познаят дара на пътуването.

За такава като Калит, затънала в тресавището на посредствеността, тъй жизненоважна за поддържането на семейство, село и за бита на Елан, да се посветиш на такъв ритуал — дори само да вкусиш седемте билки — бе смъртна присъда и проклятие.

Народа Елан го нямаше, разбира се. Нямаше вече шамани и вещици. Нямаше никакви семейства, нито села, нито кланове, нито стада — всеки каменен кръг от многото, осеяли височините, скътани в подножията на още по-големи височини, вече се бе превърнал в безжизнена останка от последен стан, стан, в който вече никой нямаше да се върне, камъните бяха осъдени бавно да потънат там, където лежаха, лишеят по тях да изсъхне, тревите, тъй равнодушно притиснати под тях, да побелеят като кост. Тези каменни кръгове чертаеха вече карти на заличаване и смърт. Не таяха обещания, възвестяваха само скръбта, идеща с всеки край.

Беше понесла проклятието си, неоправдано с никакво престъпление, с никаква истинска вина освен страхливото бягство: ужасното изоставяне на семейството й. Не бяха останали шамани, които да изрекат проклятието, но това едва ли бе важно, нали?

Седеше — слънцето чезнеше на запад и жилавите треви наоколо ставаха сиви — и гледаше плоското кръгче в шепата си.

Еланска магия. Свят, вече чужд за нея, както й бяха чужди машините на Че’Малле в Ампелас Вкоренения, когато очите й за първи път се бяха спрели на тях. Да яздиш Пъстрия кон носеше… какво? Не знаеше, не можеше да го знае. Щеше ли да намери духовете на своите близки — щяха ли те наистина да я погледнат с любов и опрощение? Това ли беше тайното й желание? Не странстване из световете на пророчеството, за да търси скрито познание? Не търсене на Смъртен меч и Щит-наковалня за К’Чаин Че’Малле?

Ужасен смут. Мотивите й бяха под подозрение… ха, прогнили дълбоко, до сърцевината !

А можеше ли да не съществува друг вид спасение, каквото търсеше тук? Подканата към лудостта, към самата смърт? Възможно.

Пази се от водача, който няма нищо за губене.

Народът й се гордееше с мъдрите си поговорки. И все пак сега, в мъртвото си безмълвие, мъдрост и гордост се оказваха равни по стойност. А именно: без никаква стойност.

Лагерът на Че’Малле — ако това можеше да се нарече лагер — бе зад гърба й. Запалили бяха огън, примамващ Калит с уюта си, но тази нощ уют не я интересуваше.

Убиецът Шай’гал все тъй кръжеше в помръкващото небе над тях — нощният им страж, вечно неуморен и вечно безмълвен, потенциалният им унищожител в случай, че се провалят. Духове милостиви, беше ужасно същество, демон, пред който бледнееха най-лошите й кошмари. Ох, как се рееше сред нощните ветрове, студеноок хищник, заклинание с едничка и зловеща цел.

Калит потръпна, стисна очи и пъхна кръгчето в устата си. Тънкият огнен сърп на слънцето потъваше под хоризонта.

Парене като при ухапване на змия, а след това — бавно изтръпване, унасяне…

— Не вярвай на водач, който няма нищо за губене.

При тези прошепнати от човешката женска думи Ловецът К’елл Саг’Чурок развъртя огромната си нашарена с белези глава. Три отделни клепача над очите му примигнаха последователно, за да пробудят отново във влажен поглед отразената светлина на огъня. Щерката на Матроната, Гунт Мач, сякаш трепна, ала съзнанието й остана затворено за плахия въпрос на Саг’Чурок.

Другите двама Ловци К’елл, безразлични към всичко, което би могло да изрече човешко същество, се бяха присвили с гръб към пръстена от камъни, обкръжил няколкото буци горяща тор от бедерин, та пламъците да не пречат на нощното им зрение. Огромните криви мечове в края на китките им бяха отпуснати, ръцете им бяха изпънати настрани. По природа К’елл не обичаха такива низши задачи като дежурство на пост. В края на краищата съществуваха, за да преследват плячка. Но Матроната бе решила да ги изпрати извън Кошера без Стражите Дж’ан. Още едно доказателство, че Гунт’ан Ацил се боеше за собствения си живот — държеше всичките си бранители край себе си.

Като старши сред тези К’елл, Саг’Чурок беше защитникът на Гунт Мач и щом дойдеше моментът, в който дестраянтът намереше Смъртен меч и Щит-наковалня, щеше да му се възложи задачата да ги придружи до Гнездото на Ацил.