Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Изглежда, ще си имам ескорт, в края на краищата.

— Не е предложение, което можете да откажете, сър — каза сержантът.

„И няма да го откажа. Научих си урока, адюнкта.“

Войниците се мъчеха да вдигнат Синтър на седлото. Ублала Пунг пристъпи към тях и каза:

— Аз ще я нося. Хубава е.

— Правете каквото казва тоблакаят — рече сержантът.

— Хубава е — повтори Ублала Пунг, след като взе в прегръдките си отпуснатото тяло. — И доста вмирисана също, ама нищо.

— Кръгова охрана — отсече сержантът. — Зареди арбалетите. Излезе ли някой на пътя, заковаваш ги на място.

Брис се помоли наум дано оттук до двореца да няма ранобудници по улиците и се обади:

— По-добре да побързаме.

На един покрив недалече оттам Бързия Бен въздъхна и се отпусна.

— За какво беше всичко? — попита Хедж.

— Проклет Тоблакай… но не той е интересната част, нали? Не, далхонийката. Е, това може да почака.

— Пак бръщолевиш глупости, магьоснико.

„Маг на Мрака — Богове на бездната!“

Сам в мазето под казармените спални, Фидлър зяпна картата в ръката си. Лакираното дърво лъщеше мокро, сякаш плувнало в пот. Миризмата, която се вдигна от него, беше на хумус, богат и черен, миризма на сурова пръст.

— Тартено Тоблакай — прошепна той.

„Вестител на Живот.“

„Е, тъй значи.“

Остави я, а после примижа към втората карта, която беше изтеглил, за да приключи тази ужасна нощ. Необвързана. Верига. „Да, всички знаем за тях. Спокойно. Това е цената на живота.“

„Виж, да не бяха само толкова… силни. Само да бяха по-слаби. Само веригите ви да не стигаха чак до сърцето на Ловците на кости… да знаех само кой кого влачи, е, може би щях да имам повод за надежда.“

Но не знаеше, така че нямаше.

За да пътува в другите светове, един шаман или вещица трябваше да яхне Пъстрия кон. Седем билки, омесени с пчелен восък и направени на топче, а след това сплескани на кръгче, за да се лапне и да се задържи между устната и венеца. Устата бавно изтръпна от хладното и слюнката бликна от гърлото като от извор, смъденето се надигна и се струпа зад очите на вихрушка от цветове, а после с ослепителен блясък булото между световете изчезна. Из въздуха закръжиха фигури, сложни очертания заиграха по повърхността — повърхност, която можеше да е безпределна стена на кожена шатра или вълнистата шир на пещерна стена, по която тичаха зверове, — и накрая изникнаха петната — сърца, пулсиращи и затулили гледката на сладки вълни, с вкуса на майчино мляко.

Така дойде Пъстрия кон, водопад от петна — сърца, гънещи се по тялото му, по дългата му шия и гръб, закапали като узрели семена от гривата и опашката.

Езда в отвъдния свят. Езда сред предци и още неродени, сред високите мъже с вечно щръкналите им членове и сред жените с вечно пълните им утроби. През лесове от черни нишки, докосването до която и да е от тях е покана за вечно изтезание, защото това е обратният път за цял живот, а да се родиш означава да преминеш и да намериш обречената нишка на душата, разказа за бъдеща и неизбежна смърт. Да яздиш в обратната посока обаче бе ловко криволичене, избягване на тези нишки, та да не се заплете и стегне на възел тази ти съдба и с това да обречеш душата на вечен затвор, впримчена в паяжината на противоречиви съдби.

Между черните нишки можеше да се открият пророчества, ала светът отвъд този лес бе най-големият дар. Извън времето, дом на всички души, съществували някога. Там се разпръсваше тъгата, там пресъхваше скръбта и се разнасяше като прах, там раните изчезваха. Да пътуваш из този свят означаваше да се пречистиш, да върнеш целостта си, освободен от всички терзания и мрачни желания.