Стивън Ериксън - Прах от мечти

Грешки в преценките мъчеха Ампелас Вкоренения. Една несъвършена Матрона създава несъвършено потомство. Това бе известна истина. Не нещо, което да може да се надвие или заобиколи. Потомството бе длъжно да следва. При все това Саг’Чурок усещаше познатото трайното чувство за провал, глождещо и непреодолимо терзание.

Пази се от водача…

Да. Избраният от тях, когото знаеха като Червената маска, се бе оказал един от най-несъвършените сред К’Чаин Че’Малле от Кошера и жестоката логика на това все още жилеше. Матроната навярно беше права в избора на човешко същество, което да се заеме с търсенето този път.

Изпълнени със смисъл видения зашепнаха в Саг’Чурок. Шай’гал Убиеца, закръжил високо над тях, ги бе пратил насила в мозъка на Ловеца К’елл. Хладни, жестоки, безразлични за болката, която нанасяше отпращането — всъщност бяха толкова мощни, че главата на Гунт Мач рязко се вдигна и очите й се впиха в Саг’Чурок, щом вълните им преляха и докоснаха сетивата й.

„Огромно стадо натрапници, безброй огньове.“

„Може би сред тях?“ — прати в отговор Саг’Чурок.

„Водещият не е за нас.“

Фразата бе последвана от скотска миризма, така позната на Саг’Чурок. Жлезите под тежките люспи по гръбнака на К’елл се разтвориха — първото от няколкото инстинктивни приготовления за лов и битка — и докато люспите се надигаха под сгъстяващата се мазнина, най-вътрешните клепачи се затвориха над очите му, повдигнаха се отдолу, за да скрият гледката му напълно. Балваните по склона на далечния хълм засияха, съхранили все още топлината на слънцето. Из тревите пъплеха дребни същества — издаваше ги дъхът им и бързо тупащите им сърца.

К’елл Риток и Кор Туран уловиха горчивия сигнал на мазнината, изправиха гърбове и вдигнаха мечовете си.

Поредна мисъл достигна до ума на Саг’Чурок. „Твърде много за убиване. По-добре да се избегнат.“

„Как да ги избегнем, Шай’гал Гу’Рул? Те на избрания от нас път ли са?“

Но Убиецът не удостояваше въпроси като този с отговор и Саг’Чурок усети презрението му.

Гунт Мач изпрати дискретна мисъл.

„Той иска да се провалим.“

„Но ако толкова жадува за убийство, защо не тези чужди същества?“

„Не съм аз тази, която може да каже. Гу’Рул не говори на мен, а на теб все пак. Не ще да го признае, но изпитва уважение към теб. Ти си ловувал и също като мен си понасял рани и си вкусвал от собствената си кръв, а в този вкус и двамата познахме своята тленност. Това ви свързва с Гу’Рул, докато Риток и Кор Туран не го споделят.“

„И все пак в безгрижната му мощ неговите мисли изтичат към теб…“

„Знае ли за моето израстване? Не мисля. Само ти знаеш истината, Саг’Чурок. На всички други не издавам нищо. Все още вярват, че не съм много повече от бръмчене, само една възможност, обещание. Но аз съм близо, първа любов, толкова близо.“

Знаеше го, да. Или поне си мислеше, че го знае. Но изненадата му сега криеше опасност от разкритие и К’елл се постара да не я издаде.

„Гунт’ан Ацил?“

„Не може да прозре нищо извън страданието си.“

Саг’Чурок не беше убеден в това, но не изпрати нищо в отговор. В края на краищата не беше негов дълг да съветва Гунт Мач. А и мисълта, че Шай’гал изобщо е решил да сподели нещо с него, беше обезпокоителна. Вкусът на тленността в крайна сметка пораждаше слабост.

Риток внезапно се обърна към него, изпратената мисъл прониза вътрешния му смут.

„Пробуждаш се като пред заплаха, а не усещаме нищо. Все пак не трябва ли да изгасим този безполезен огън?“

„Да, Риток. Дестраянтът спи и той не ни е нужен.“

„На лов ли тръгваме?“

„Не. Но не сме сами в тази земя — човешки стада се движат на юг.“

„Не желае ли точно това Ацил? Не трябва ли точно това да намери дестраянтът?“

„Не тези, Риток. Да, ще преминем през това стадо… мисля, че вие скоро ще вкусите от своята кръв. Ти и Кор Туран. Подгответе се.“

И с изумление Саг’Чурок видя, че са доволни.

Въздухът се сгъсти, чист като влага в око, и всичко, което Калит можеше да види през него, трептеше и се движеше, плуваше и се размиваше. Звездната шир се разсипваше безпосочно; тревите по хълмовете се полюшваха, рошени сякаш от капризни ветрове. Зрънца пясък се рееха безформени и смътно пулсиращи в пурпур, някои пропадаха надолу, за да се затъркалят по земята, а други политаха към небето, понесени от невидими течения.

Всяко място таеше в себе си целия спомен за онова, което някога е било. Равнина, която е била дъното на езеро, коритото на плитко море, безжизнената дълбина на огромен океан. Хълм, който някога е бил върхът на млада планина, един от верига острови, нащърбен зъбер, пръст, погребана под леда на глетчер. Прах, която е била растения, пясък, който е бил камък, петна, които са били кост и плът. Повечето спомени, Калит го разбираше, оставаха скрити, невидими под погледа на мъждукащия живот. Да, щом очите се пробудеха, се разбулваше всеки спомен: тук късче, там намек, гъмжило от истини, които шепнеха за вечност.