Стивън Ериксън - Прах от мечти

Такова знание можеше да съкруши душата със своята необятност или да я удави под пороя на непоносимо безсилие. Веднага щом се постигнеше отликата, отделянето на „аз“-а от всичко останало, от целия свят извън него — с вечното отмерване на времето, с капризната му игра, разигравана в бавна обсада и във внезапен разгром, — „аз“-ът се превръщаше в сирак, лишен от всякаква сигурност и изправен срещу свят, оказал се вече в най-добрия случай чужд, а в най-лошия — безжалостен, безсърдечен враг.

„В своята наглост осиротяваме себе си, а после негодуваме против ужасната самота, която намираме по пътя към смъртта.“

Но как можеше да се върне човек в света? Как можеше да се научи човек да плува сред тези течения? В самоутвърждаването си душата решаваше какво се таи вътре в противовес на всичко, което се простира отвън. Вътре, вън, познато, чуждо, притежавано, пожелавано, всичко достижимо и всичко, което си остава вечно недостижимо. Различаването бе като дълбоко, жестоко срязване на нож, разкъсало сухожилия и мускули, артерии и нерви.

Нож ли?

Не, не това беше оръжието метафора, жалък плод на ограниченото й въображение. Всъщност силата, която разделяше, бе нещо съвсем… друго.

Беше, както тя вече вярваше, може би нещо живо дори.

Многопластовата гледка пред нея изведнъж се преобрази. Тревите изсъхнаха и вятърът ги разнесе на прах. Високи пясъчни хълмове се нагънаха като гърбици до хоризонта и в една седловина точно пред себе си тя видя фигура, с гръб към нея, коленичила в рязко очертаната сянка на някакъв монолит. Камъкът — ако наистина беше камък — бе зацапан сякаш с ръжда, пъстрите петна по зелено-черната скала изглеждаха груби, почти пресни.

Тя някак си се приближи към монолита. Фигурата не просто бе коленичила в поза на преклонение или покорство. Ръцете й бяха заровени дълбоко в пясъка, почти до лактите.

Беше старец, със синкавочерна кожа. Плешив, с осеян с белези череп. С нищо не издаде, че я е усетил.

Миг от миналото ли беше това? Хилядолетия, разгърнали се, докато се разнасяха онези пластове? Спомен на Пустинните земи ли виждаше сега?

Монолитът, изведнъж осъзна Калит, беше изваян в подобие на пръст. А камъкът, който отпърво й се стори зелен и черен, вече ставаше прозрачен, змийскозелен, с вътрешни дефекти и пукнатини. Виждаше резки по него като жили от тъмен смарагд и дълбоко във вътрешността на статуята — образувания, наподобяващи кост с цвета на нефрит.

Старецът — чиято кожа не беше синя и черна, както Калит бе помислила отпърво, а толкова гъсто татуирана в подобие на къдрава козина, че не бе останало нищо от естествения цвят — вече говореше, макар да не преставаше да рови в подножието на монолита.

— Има едно племе в Санимон — рече той, — което твърди, че първи са усвоили коването на желязо. Все още правят сечива и оръжия по традиционния начин — закаляват ги в пясък, точно както аз правя сега, разбираш ли?

Макар да не знаеше езика, тя го разбра и при въпроса му отново се взря примижала в ръцете му. Ако дланите му стискаха оръжия, значи наистина ги бе заровил дълбоко в пясъка.

Но не виждаше никаква ковачница наоколо, нито огън дори.

— Не мисля — продължи старият мъж, като от време на време изпъшкваше болезнено, — не мисля, че го правя съвсем правилно обаче. Някакви тайни трябва да са замесени тук. Закаляване във вода или в купчини тор… никакъв опит нямам в такива неща. — Помълча. — Поне не мисля. Толкова много… забравено.

— Ти не си Елан — каза Калит.

Той се усмихна на думите й, но не я погледна; погледът му бе прикован в монолита.

— Но има едно нещо. Мога да назова по име, м-м, сто различни племена. Племена на Седемте града, племена на Кюон Тали, племена на Корел, племена на Дженабакъз. И всички те имат едно и само едно общо нещо помежду си, и знаеш ли кое е то?

Изчака, сякаш се бе обърнал към монолита, а не към Калит, която стоеше толкова близо до него, че можеше да го докосне.

— Ще ти кажа — продължи той след краткото мълчание. — Всяко едно от тях е изчезнало — или скоро ще изчезне. Ще се стопи и изчезне рано или късно, като всички народи. Понякога бледо подобие на кръвта им продължава да живее, да си намира нови домове, разредена, забравяща кръв. Или са само прах, дори имената им изчезват завинаги. Без никой, който да скърби за загубата… и всичко останало.

— Аз съм последната Елан — каза тя.

Той зарови ръце в пясъка по-дълбоко, толкова дълбоко, колкото можеше.

— Подготвям се… да владея най-могъщо оръжие. Мислеха да го скрият от мен. Не можаха. Оръжията трябва да се закалят, и да се закалят добре, разбира се. Те мислеха дори да го убият. Сякаш такова нещо изобщо е възможно… — Замълча. — Но пък може и да е. Ключът към всичко, виждаш ли, е чистото посичане, до средата. Чисто посичане — за това си мечтая.