Стивън Ериксън - Прах от мечти

„Виж, това вече е новина за мен, скъпа.“

Последното, което направи мъртвата игуана, бе да захапе дясното ухо на Лимп и да стисне. Детсмел коленичи до него и се опита да разхлаби жестоката захапка на гущера. Потече кръв. Лимп май щеше да остане с половин ухо от тази страна.

Иброн седеше на леглото и дуднеше:

— Всичко ще се оправи, Лимп. Ще го наместим коляното. И ще ти зашием това ухо…

— Не, няма да го шием — заяви Детсмел. — Понеже със сигурност ще забере, а после ще плъзне. Слюнката на игуана, особено слюнката на мъртва игуана, няма начин да не е нещо гадно. Впрочем ще трябва да направя ритуал за прочистване на токсините, които вече са влезли в него. — Замълча. — Мейсан, можеш да изпълзиш вече изпод леглото.

— Така казваш ти — отвърна тя и се закашля. — Проклети от Гуглата валма косми — никога вече няма да съм чиста.

Детсмел пъхна ножа си между челюстите на игуаната и след като не успя да ги разтвори, просто започна да реже сухожилията и мускулната тъкан при ставите. Лимп заскимтя. След малко цялата твар падна и сепна всички, като изпусна дъх през цепките на ноздрите си.

— Нали каза, че е мъртва! — изръмжа Корд, приближи се и смачка с пета главата на игуаната. Разплискаха се разни неща.

— Вече е — потвърди Детсмел. — Лежи кротко, Лимп. Да започваме лечението…

— Не бива да се позволява на некроманти да лекуват хора — измърмори гневно Кръмп от ъгъла. Разните части от дърворезбата му, безформени ездачи и безформени коне, бяха изчезнали в коридора след пробива във вратата, който май трябваше да е постигнат в съчетание от дъвчене, удари с нещо остро и кой знае още какво.

Детсмел погледна навъсено сапьора.

— Нямаше да го кажеш, ако умираше от някоя рана и аз съм единствената ти надежда.

— Щях.

Некромантът му се усмихна гадно.

— Ще видим някой ден, нали?

— Не, няма. Първо ще убия теб, преди да ме ранят.

— И тогава и двамата ще сме мъртви.

— Да, точно така! Точно това казвах — нищо добро не идва от никакви некроманти, ама хич!

Кълвачът лежеше на размазана купчина на пода. Прилепът-костенурка беше избягал през дупката във вратата, вероятно подгонил дървения ескадрон. Черният космат плъх още се беше вкопчил с четирите си крака в тавана.

Шард застана пред Иброн.

— Прав ли е Детсмел, маг? Господарят на Смърт появи ли се тук?

— Не. Не като такъв. Защо не го попиташ него?

— Защото е зает с лечение. Искам да го чуя от теб, Иброн.

— По-скоро всички лабиринти се съживиха едновременно. Ефрейтор, не знам какво играе адюнктата, но няма да е весело. Скоро ще тръгнем в поход — мисля, че тази нощ го реши. Ролите са разпределени, само че съмнявам дали някой — дори Тавори — знае всички играчи. А бе — много ще е гадно.

Детсмел слушаше, разбира се. Изцеряването — в случая на Лимп — отдавна се бе превърнало за него в нещо рутинно, като за всеки лечител в ротата.

— Иброн е прав — каза той. — Не завиждам на отделението ви, ако пак ви назначат за охрана на Синн — тя е в самия център на това.

— И на мен не ми харесва — подхвърли Кръмп.

Иброн се усмихна пренебрежително.

— Колко близо ще сме до центъра няма никакво значение. Всички сме я загазили.

Странен бълбукащ звук привлече вниманието им и всички очи се приковаха в главата на игуаната. Понеже тя издиша отново.

Изпод леглото се чу сумтене, после Мейсан каза:

— Няма да изляза оттук, докато не изгрее слънцето.

Другите си бяха отишли, напускането им приличаше повече на панически бяг. Останаха само адюнктата, Лостара Юил и Брис Бедикт.

Адюнктата бавно седна в стола си. На Брис му беше трудно да определи коя от двете жени е по-потресена. Скръбта, погребана дълбоко в душата на Лостара Юил, сега изглеждаше изплувала по-близо до повърхността: тя не беше казала нито дума след излизането на Фидлър. Стоеше обгърнала гърдите си с ръце — поза, вероятно свързана повече с натъртените ребра, отколкото с нещо друго.

— Благодаря ви, че бяхте тук, сър — каза адюнктата.

Брис я погледна сепнато.

— Напълно е възможно аз да бях причината за вниманието на Блудния, адюнкта. Сигурно е по-оправдано да ме прокълнете, вместо да ми благодарите.

— Не го вярвам — отвърна тя. — Имате навик да си печелите врагове.

— Това е задният двор на Блудния — изтъкна Брис. — Естествено, той негодува срещу натрапници. Но нещо повече, той презира и другите обитатели, които случайно го делят с него. Хора като мен, адюнкта.

— Били сте мъртъв някога. Или поне така разбрах. Възкресен?