Стивън Ериксън - Прах от мечти

Навярно това всъщност можеше да се използва. Но пък когато бе тласнат, гадателят не се поколеба да отвърне. Без да мигне, усмихнат, ужасяващо самоуверен. „Остави го засега. Помисли за другите… някакви заплахи към мен?“

Около детето на Аквитора се бяха събрали защитници, за да го опазят. Онези жалки пияници. Маел. Други сили също така. Нещо древно, с черна козина и огнени очи — беше чул предупредителното му ръмжене, като небесен грохот — и това се бе оказало достатъчно, за да го откаже.

Е, детето можеше да почака.

О, тази война бе жестока, и още как. Но имаше потенциални съюзници. Банашар. Слаб мъж, до когото можеше да прибегне отново. И Финир, уплашеният бог на войната — да, можеше да се захрани със силата на този глупак. Можеше да вземе каквото иска в замяна на убежището, което предлагаше. А имаше и други сили, далече на изток, които като нищо можеха да оценят високо съюза си с него.

Все още имаше да се свършат много неща. Но засега, тази нощ, щеше да приключи с онази жалка купчина броня Брис Бедикт.

И тъй, той зачака глупакът да напусне щаба. Никакви деликатности този път. Не, само ръцете му на гърлото на кучия син щяха да утолят дълбоката му злост. Да, така беше: мъжът, който умря, не беше същият, който се върна. Бе много повече Брис Бедикт от безкрайния низ имена, всечени в камъка на душата му. Имаше и още нещо. Сякаш този човек хвърляше повече от една сянка. Ако Брис беше предопределен за още нещо, за нещо повече, отколкото беше сега, то Блудния трябваше да премахне тази заплаха незабавно.

„Извади го от играта и този път се погрижи да остане мъртъв.“

Нищо не може да е по-лошо от това да влезеш в стая в някой невзрачен хан, да идеш до леглото, да дръпнеш вълненото одеяло и да намериш дракон. Дори два. Съвсем неволно разкрити. И в един-единствен окаян миг илюзиите за взаимна закрила изчезват. Бясно превъплъщение — и гледай ти! Оказва се, че една стаичка в един хан не може да побере два дракона.

Непоклатимото убеждение на слугините по целия свят е, че са видели всичко. Нещастната слугиня, която работеше във въпросния хан, вече можеше да претендира за такова постижение. Уви, триумфът бе краткотраен.

Телораст и Кърдъл, преобразили се отново в чудатите си скелетни телца — които до такава степен се бяха превърнали в част от тях, че никоя от двете не можеше да понесе да се раздели с хубавите гущерчета, — сега бяха на билото на един хълм на няколко левги северно от града. Вече преживели позора на неочакваното събитие и паническия си бяг от Ледерас, те прекараха последната около една камбана в неистов смях.

Изражението на слугинята наистина беше незабравимо, а когато драконовата глава на Кърдъл разби стената и изпълни коридора — ха, всички гости на хана изскочиха от стаите си, за да видят източника на ужасната шумотевица, и — леле! — такова стъписване… Кърдъл заквича и се стисна за корема от смях, или щеше да го направи, ако имаше корем.

Малките ноктести пръсти на Телораст все още лъщяха от кръв, макар че когато ги използва за последен път, бяха много, много по-големи. Инстинктивното изщракване — никой не можеше да я обвини всъщност — беше сграбчило един дебел търговец в улицата долу, преди самата тя да се сгромоляса и да я задръсти със срутилите се тухли и дялан пясъчник, а не беше ли жизненоважно при месоядните да се натъпчат с мас от време на време? Трябваше да е така, защото някой учен го беше казал веднъж, някъде. Във всеки случай дебелакът беше възхитителен на вкус!

Можеш ли да виниш акулата за това, че откъсва крака на плувец? Навиващото се на кълбо влечуго, че изгълтва дете? Вълците, които нападат старица? Не, разбира се. Може да скърбиш за станалото и да плачеш за убитите жертви, но да тръгнеш след това по дирите на убиеца, за да го убиеш — все едно е някакво зло убийство, — това е просто нелепо. Това е най-лошият вид високомерие всъщност.

— Присъщо е за света да има ловци и жертви, Кърдъл. А да живееш на света означава да приемеш тази истина. Зверове изяждат други зверове, а същото е в сила и за всички тези драгоценни човешки същества — нима те не виреят и не се перчат като ловци? Разбира се, че правят точно това. Но понякога ловецът става жертвата, нали? Помисли, ако искаш, а ти искаш: някой кривокрак селяндур хване в примка заек за вечеря — трябва ли останалите зайци да се съберат и да се нахъсат за убийствена мъст срещу този дръвник? Ще бъде ли това редно и справедливо?

— Смея да кажа, че зайците биха си помислили точно така! — вресна Кърдъл и заплющя с бодливата си опашка по тревата.