Стивън Ериксън - Прах от мечти

Другите ги последваха бързо като хвърлени камъни. При всеки резултатът бе същият. Убийствен сблъсък и разтърсени стени. Сандалат Друкорлат, Кралица на Мрак . Лостара Юил, Поборник на Живот .

— Обелиск. — Ботъл.

Геслер, Сфера .

Сторми, Трон .

А след това Фидлър се обърна към Брис.

— Крал на Живот.

Картата изсвистя от ръката му, блеснала като кама, и Брис си пое дъх в мига преди да го удари, затворил очи… усети удара, но съвсем не толкова жесток като при другите, а и нищо всъщност не докосна гърдите му. Отвори очи и видя картата да трепти във въздуха на една педя от него.

Над нея срещна мрачния поглед на Фидлър.

Сапьорът кимна.

— Ти си нужен.

Какво?!

Двама бяха останали непокътнати и Фидлър се обърна към първия, онзи, който бе по-близо до него.

— Банашар. Лоша компания поддържаш. Шут във Вериги. — Извади карта и тя изсвистя от ръката му. Бившият жрец изпъшка, излетя от стола си и бе запратен към сводестия таван. При сблъсъка се вдигна облак прах.

Фидлър се обърна към адюнктата.

— Знаехте го, нали?

Зяпнала и пребледняла като платно, тя мълчеше.

— За теб, Тавори Паран… нищо .

Тя трепна.

Вратата внезапно се отвори и пантите изскърцаха в замръзналата тишина.

Турудал Бризад пристъпи в стаята и спря. „Турудал Бризад… не, разбира се, че не. Блудния. Който стои невидим зад Празния трон. Чудех се кога ще се покажеш.“ Брис осъзна, че е извадил меча си. Осъзна също, че Блудния е дошъл, за да го убие — деяние без причина, желание без мотив — или поне без никакъв въобразим мотив за когото и да било освен за самия Блуден.

„Той ще ме убие.“

„А след това Фидлър — заради дързостта му.“

„А след това всички останали, за да няма свидетели.“

Фидлър бавно се обърна и огледа Блудния. Усмивката на малазанеца беше смразяваща.

— Ако онази карта беше за теб, щеше да е напуснала масата в мига, в който отвори вратата. Знам, мислиш, че ти принадлежи. Мислиш, че е твоя. Грешиш.

Единственото око на Блудния сякаш изригна.

— Аз съм Господарят на Плочите…

— А на мен ми е все едно. Давай тогава. Играй си с твоите плочи. Не можеш да се изправиш срещу Господаря на Колодата — времето ти отмина, Блуден.

— Аз се върнах!!!

Блудния, със суровата сила, избуяваща около него, направи още една крачка в стаята, но тихите думи на Фидлър се врязаха в пътя му.

— Не бих направил това.

Древният бог се усмихна презрително.

— Мислиш ли, че Брис Бедикт може да ме спре? Да спре това, което възнамерявам да направя тук?

Веждите на Фидлър се вдигнаха.

— Представа нямам. Но ако направиш още една крачка, Блуден, Господарят на Колодата ще проникне . Тук, сега. Ще се изправиш ли срещу него? Готов ли си за това?

А Брис погледна лежащата на масата карта. Безжизнена, неподвижна. Сякаш се прозяваше като устата на самата Бездна. Той внезапно потръпна.

Кроткото предизвикателство на Фидлър беше спряло Блудния и Брис видя как се пробуди колебанието на красивото някога лице на Турудал Бризад.

— В името на всичко свято — заяви Брис Бедикт, — бездруго няма да минеш през мен, Блуден.

Единственото око блесна към него.

— Нелепо.

— Живял съм в камък, Древен. Изписан съм с неизброими имена. Мъжът, който умря в тронната зала, не е мъжът, който се върна, каквото и да виждаш.

— Изкушаваш ме да те смачкам — почти изръмжа Блудния.

Фидлър рязко се извърна и зяпна картата на масата.

— Той се е разбудил! — Вдигна очи към Древния бог. — Може би вече е твърде късно… за теб.

И Брис видя как изведнъж Блудния отстъпи крачка назад, после още една и трета, а тя го изведе навън през вратата. След миг той изчезна от поглед.

Към пода бавно се смъкваха тела. Доколкото Брис можеше да прецени, никой още не се беше съвзел. Напрежението в стаята някак отслабна, като след изпускане на дълго затаяван дъх.

— Адюнкта.

Погледът на Тавори се измести от празната врата към сапьора.

— Това не беше четене — каза Фидлър. — Никой не беше намерен. Никой не беше поискан. Адюнкта, те бяха белязани . Разбирате ли?

— Да — прошепна тя.

— Тавори… — почти изхриптя Фидлър. Личеше му, че е страшно уморен. — Наистина съжалявам.

Адюнктата само поклати глава.

И Брис осъзна, че макар да не беше разбрал всичко тук, все пак е разбрал достатъчно. И ако това изобщо, изобщо можеше да означава нещо, щеше да повтори думите на Фидлър към нея. Към тази адюнкта, тази Тавори Паран, тази окаяна, самотна жена.