Стивън Ериксън - Прах от мечти

В този момент отпуснатото тяло на Банашар се смъкна върху масата като свален от въжето труп. Бившият жрец изстена.

Фидлър пристъпи към масата и взе картата, наречена „Господар на Колодата“. Огледа я за миг, след което я върна в колодата в ръцете си. Погледна Брис и му намигна.

— Добре изиграно, сержант.

— Усещаше се толкова безжизнена… и още е така. Малко съм притеснен.

Брис кимна и каза:

— Все пак ролята не се усещаше… свободна.

— Вярно е. Благодаря.

— Познавате ли този Господар?

— Да.

— Сержант, ако Блудния беше засякъл блъфа ви…

Фидлър се ухили.

— Щеше да се наложи да действате сам, сър. Все пак прозвучахте съвсем убедително.

— Не само малазанците умеят да блъфират.

И докато се усмихваха искрено един на друг, адюнктата само ги гледаше зяпнала.

Бъг стоеше до задния прозорец и гледаше скромната градина на Серен Педак.

Тази нощ бе нанесена щета, далеч по-голяма от двете срутени сгради. Стаята зад него бе затихнала от мига, в който четенето бе свършило преди малко. Все още се чувстваше… уязвим, почти разбит.

Чу как тя се раздвижи зад него, тихото изпъшкване, когато се изправи и след това застана до него.

— Мъртви ли са, Бъг?

Той се обърна и погледна вече слелите се безцветни локви на пода под двата стола.

— Не знам. Мисля, че да.

— Т-това не… Моля, кажете ми, Цеда, че такава съдба не е била в плановете за тази нощ.

— Не беше, Аквитор.

— Тогава… какво се случи ?

Той потърка наболата четина по брадичката си, въздъхна и поклати глава.

— Тя избира тясна пътека… богове, каква дързост! Трябва да говоря с краля. И с Брис. Трябва да решим…

— Цеда! Кой уби Пиносел и Урсто?

Той се обърна към нея и примига.

— Смъртта само премина. Дори Блудния беше… отпратен. — Изсумтя. — Да. Отпратен. Толкова сила има в тази Драконова колода. В подходящи ръце би могла да изцеди всички ни. Всеки бог, нов и древен. Всеки асцендент, привлечен в роля. Всеки смъртен, обречен да стане лице на карта. — Отново се загледа през прозореца. — Той пусна една на масата. На твоя син. Масата ще го задържи, така каза. По този начин не се опита да посегне на сина ти. Остави нещата на мира. Него остави на мира. — Потръпна. — Пиносел и Урсто… те просто седяха твърде близо до огъня.

— Те… какво?

— Гадателят удържа , Аквитор. Никой не нападна Урсто и Пиносел. Дори картата на вашия нероден син не се опита да посегне на него . Гадателят я заключи. Както дърводелец би забил пирон в дъска. Бездната да ме вземе, самата нагла сила да го направи ме оставя без дъх. Аквитор, Урсто и Пиносел бяха тук, за да ви защитят от Блудния. И да, усетихме го. Усетихме убийственото му желание. Но след това той бе отхвърлен, силата му бе разпръсната. Това, което дойде на мястото й, бе като лика на слънцето, растеше и растеше, стана толкова огромно, че изпълни целия свят — те бяха като приковани там, заклещени в тези столове, не можеха да мръднат… — Тръсна глава. — Всички бяхме така. — Погледна локвите на пода. — Аквитор, наистина не знам дали са мъртви. Господарят на Смърт не се нахрани с никого тази нощ, освен с няколко окаяни души в един хан. Може просто да са се… разпаднали… и след време ще се възстановят отново, ще намерят формите си — своята плът и кости — отново. Не знам, все пак ще се надявам.

Тя се взираше в лицето му и той се зачуди дали е успял да прикрие тревогата си, скръбта си. Погледът в очите й говореше за провала му.

— Говорете с този гадател — каза тя. — И… помолете го… да се въздържа. Никога повече в този град. Моля ви.

— Той не го искаше, Аквитор. Направи каквото можа. Да защити… всички. — „Освен самия себе си, мисля.“ — Не смятам, че ще има друго четене.

Тя се загледа през прозореца.

— Какво ли го очаква? Моя… син — попита шепнешком.

Той разбра въпроса й.

— Ще има вас, Серен Педак. Майките притежават сила, огромна и странна…

— Странна ли?

Бъг се усмихна.

— Странна за нас. Необяснима. Също тъй, бащата на вашия син беше много обичан. Ще са налице някои от приятелите му, които не биха се поколебали…

— Онрак Т’емлава — каза тя.

Бъг кимна.

— Имасс.

— Каквото и да е това.

— Аквитор, Имасс е много неща, а сред тези неща едно качество се извисява над всички останали. Тяхната вярност не може да бъде накърнена. Те чувстват такива сили с дълбочина, огромна и…

— Странна?

Бъг премълча. Знаеше, че би могъл, ако реши, да се обиди от намека в тази единствена дума, който тя бе добавила във фразата му. Вместо това се усмихна.