Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Все пак.

— Съжалявам, Цеда. Вие сте прав. Онрак беше… забележителен, донесе ми голяма утеха. Все пак не очаквам да ме посети отново.

— Ще дойде, когато синът ви се роди.

— Как ще разбере кога се е родил?

— Защото неговата жена, Гадателката на кости Килава, благослови вас и детето ви. По този начин тя остава в течение за вас и за състоянието ви.

— О. Дали е усетила и тази нощ тогава? Риска? Опасността?

— Може би — отвърна Бъг. — Трябва да е била… угрижена. И ако беше станал някакъв пробив, който да ви заплаши пряко, подозирам, че да, тя щеше да се… намеси.

— Как би могла да се надява, че ще ме защити, щом трима Древни богове вече са се провалили? — попита Серен.

Бъг въздъхна.

— Убеденост, която бавно започвам да приемам. Повечето хора не разбират силата. Гледат на нея изключително като на борба; това срещу онова — кое е по-голямото? Кое печели, кое губи? Силата не е толкова в действителния конфликт — разбиран като причиняването на взаимни вреди, което конфликтът предполага, и как тези вреди правят някого уязвим — не толкова в действителния конфликт значи, колкото в твърдения. Присъствието , Аквитор, е най-истинското изражение на силата. А присъствието, в сърцевината си, е заемане на пространство. Утвърждаване, ако предпочитате. Такова, което трябва да бъде признато от други сили, по-малки или по-големи, без значение.

— Не съм убедена, че ви разбирам.

— Килава би призовала присъствието си, Аквитор. Присъствие, което ви обгръща. Ако все още държите на опростени сравнения, то тогава ви казвам, тя щеше да е като камък в поток. Водата може да мечтае за победа, може дори да копнее за нея, но най-добре е да се научи на търпение, нали? Помислете за всеки пресъхнал поток, който сте виждали, Аквитор, и преценете кой е крайният победител в тази война на търпение.

Тя въздъхна и Бъг усети умората й и й се поклони.

— Сега ще ви оставя — притискат ме спешни дела, — но опасността за вас и за неродения ви син отмина.

Тя кимна към локвите.

— Сега… просто да ги избърша ли?

— Изчакайте до заранта — възможно е дотогава да не намерите нищо повече от петно.

— Мога да го соча, когато имам гости, и да казвам: „Ето там се стопиха двата бога.“

Да, нужно й беше да се защити от събитията от тази нощ. Нямаше място в мислите й, засега, за нищо друго освен за детето в нея. Въпреки думите си обаче не беше безразлична към разпадането на Пиносел и Урсто. Всичко в този момент опираше до самообладание — а то, разбираше Бъг, идваше от онази неизразима сила в една жена, на която предстои да стане майка.

— Упорити са тия двамата. Не бих ги зачеркнал все още.

— Дано да сте прав. Благодаря ви, Цеда — дори да не беше възникнала заплахата, искрено ценя готовността ви да ни защитите. Моля, не се обиждайте, ако добавя, че се надявам никога повече да не преживея нощ като тази.

— Не се обиждам. Лека нощ, Аквитор.

Извън разгара на мига, в хладния отток на последствията от един конфликт, в замаяния още ум на Блудния се появи смътно просветление. Макар да не знаеше всъщност дали Господарят на Колодата наистина се беше пробудил — както бе заявил малазанецът, — рискът от преждевременен сблъсък бе твърде голям. Колкото до Брис Бедикт и неговата дръзка наглост, о, това бе съвсем друг въпрос.

Блудния стоеше в една задна уличка недалече от малазанския щаб и трепереше от гняв и още нещо, нещо, чийто вкус бе превъзходен. Обещанието за мъст. Не, Брис Бедикт нямаше да преживее завръщането си до двореца. Без значение бяха уменията с меча на този глупак. Никакъв меч не можеше да е защита срещу грубата атака на магията на Блудния.

Вярно, това нямаше да е леко, невидимо побутване. Но старите навици, заради самата им предсказуемост, можеше да се използват. Освен това понякога дискретността не удовлетворява. Спомни си с удоволствие как държеше главата на Пернатата вещица под водата, докато немощната й борба не секна. Да, имаше величие в това да си убедителен, да си толкова прям в налагането на собствената си воля.

Можеше да стане пристрастяващо. Но той всъщност нямаше нищо против.

Гадателят обаче се беше оказал… плашещ. Онези, които се чувстваха нещастни при използването на собствената си сила, винаги смущаваха Блудния, защото не можеше да проумее такива същества, не можеше да разбере неохотата им, самоналожените правила, които управляваха поведението им. Мотивите са нещо съществено — не можеш да разбереш враговете си без усет за това какво искат, за какво жадуват. Но този гадател… единственото, за което жадуваше, бе да го оставят на мира.