Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Несъмнено, несъмнено. Но помисли за гнева сред семейството на селяндура и приятелите му! Че то ще стане война, кръвна вражда! Ще се съберат войници, съгледвачи с присвити очи и майстори ловци със зелени увиснали шапки, кралят ще вдигне данъците и хиляда курви ще тръгнат след обоза! Поети ще пеят възторжени балади, за да разпалят пламъците на праведността! Цели епоси ще се изпишат, за да възпеят користните приключения!

— Те просто се превъзнасят, Телораст. Това е. Всички са императори и императрици в собствените си жалки мозъчета, не разбираш ли? С всичко в тяхно владение, за да правят с него каквото поискат. Как смее някакъв си тъп звяр да захапе!

— Ще ги спипаме накрая, Кърдъл.

— Ние и зайците!

— Точно така! Ще властвате над царството, а? О, не, приятели, царството властва над вас!

Телораст се умълча, мрачни мисли зашепнаха из нея.

— Кърдъл — отрони тя, вдигнала малкия си гущерски череп. — Ще трябва да се задействаме скоро.

— Знам. Ужасно е!

— Някой в града предизвиква неприятност. Ние не обичаме неприятности, нали? Аз поне не мисля, че ги обичаме.

— Освен ако не са наши, Телораст. Ако ние причиним неприятност, е просто чудесно. Идеално всъщност.

— Докато всичко не се обърка, като последния път. А не беше ли по твоя вина? Точно така го помня, Кърдъл. Всичко по твоя вина. Този път обаче внимавай. Прави каквото аз казвам, всичко както аз кажа.

— Трябва ли да го разкъсаме тогава?

— Кого?

— Онзи, който обича да държи трона празен. Навътре — навън, навътре — навън, само ги мести насам-натам. Никой не се чувства удобно! Хаос и бъркотия, граждански войни, предателства и кръв навсякъде! Каква гадост!

— Мислиш, че трябва да го разкъсаме ли, Кърдъл?

— Нали уж трябваше да следвам твоите указания. Тогава указвай, Телораст! Накъсваме ли го на малки кървави късчета, или не?

— Зависи. — Телораст скочи на ноктестите си крака и заситни напред-назад, засука нервно костеливите си предни крачета. — Той ли е врагът?

— Той ли е… какво? Миличко, не са ли всички те наши врагове?

— Уф! Права си! Какво ме е прихванало и мен?

— Просто е. Той просто реши да ни пренебрегне. Ние не обичаме да ни пренебрегват. Хората, които ни пренебрегват, умират. Това е правилото, по което сме живели винаги. Презреш ли ни, сдъвкваме те на парцали кожа и косми! Парченца кокали и неща, които капят и текат!

— Трябва ли тогава да идем и да го убием?

— Може би.

— О, кажи ми какво да правим! Не мога да ти кажа да следваш указанията ми, ако първо не получа указание от теб!

— Партнираме си, добре — съгласи се Кърдъл. — Чакай да помисля.

Телораст вдигна глава още по-високо и възкликна:

— Ха! Какви са ония зелени петна в небето?

— Не се доближавай до мен.

Уидал изгледа жена си накриво, реши, че вече е виждал това, и се задържа на достатъчно разстояние.

— Защо обаче тя изобщо поиска да си там? Това не мога да си обясня.

Сандалат седна — продължително усилие, придружено с много потръпване, пъшкания и въздишки.

— Не предвиждах физическа атака, това — със сигурност.

Уидал за малко да се приближи към нея, но успя да овладее инстинктивния подтик.

— Тя те е набила? Богове на бездната, знаех си, че адюнктата е сурова жена, но това вече е прекалено!

— О, я млъкни. Не ме е набила, разбира се. Да кажем само, че картите бяха свързани с някаква, м-м, сила. Сякаш това трябваше да ни убеди в нещо. Цялата магия, обкръжаваща Драконовата колода, е оскърбление към здравомислещите същества — като мен.

„Ти здравомислеща? Е, може би.“

— Гадателят ти е намерил карта значи. Коя?

Гледаше я, докато тя премисляше дали си струва да му отговори.

— Тя ме запокити в стената!

— Коя?

— Картата, идиот такъв! Кралицата на Мрак! Сякаш мога да бъда нещо такова — тъпа колода, какво знае тя за Върховен дом Мрак? Миналото е мъртво, троновете са изоставени. Няма никакъв Крал и естествено никаква Кралица! Безсмислено е — как може Бързия Бен да е Маг на Мрак? Той дори не е Тайст Андий. Ба! Пълна глупост, всичко това… богове, май ребрата ми са спукани. Направи чай, скъпи, бъди полезен поне с нещо.

— Радвам се, че те изчаках — измърмори Уидал и тръгна да сложи котлето на огъня. — Някакви предпочитания?

— Не, но добави капка масло д’баянг, нали? Следващия път ще облека броня. Студено ли е тук, или само така ми се струва? Сложи още дърва в камината, не искам да простина. Хвърли ми ония кожи. Имаме ли дъранг? Богове, боли ме, като говоря.