Стивън Ериксън - Прах от мечти

Навъсена, Хелиан посегна към меча си, но ножницата беше празна.

— Кой ми открадна… ти, Ърб, дай ми меча си, проклет да си! Или разбий тая врата — тая, да. Тресни я в средата. С главата — разбий я!

Ърб изобщо не се и опита, а хвана Хелиан под мишницата и я поведе по коридора.

— Не са в тази, оня вътре говореше ледерийски.

— Ледерийски ли беше това дърдорене? Нищо чудно, че тоя град е пълен със смахнати, щом говорят така.

Ърб се доближи до друга врата и долепи ухо да подслуша. После изсумтя.

— Гласове. Преговарят. Може да е тази.

— Изритай я, разбий я, намери ни някой таран или проклетия, или ядосан напанец…

Ърб натисна бравата, бутна вратата навътре и влезе.

Двамата ефрейтори, общо взето разсъблечени, и две жени, едната тънка като клечка, другата — неописуемо дебела. И четиримата го зяпнаха ококорени. Ърб посочи Бретлес и след това Тъчи.

— Вие двамата, обличай се. Сержантът ви е в коридора…

— Не съм! — И Хелиан нахлу бясна в стаята. — Той е наел две! Разврат! Марш навън, пачаври, преди да съм си отсякла крака!

Кльощавата изсумтя нещо и изведнъж в ръката й се появи нож, тя го размаха заплашително и тръгна към Хелиан. Дебелата курва надигна някакъв стол и застъпва тежко след нея.

Ърб нанесе саблен удар с едната си ръка по китката на жената с ножа — той издрънча на пода, — а с другата блъсна дебелата в лицето и я избута назад. Чудовищната курва изврещя и се пльосна на огромния си задник. Чак стаята се разтресе. Стиснала натъртената си ръка, мършавата изхвърча през вратата и се разпищя навън.

Ефрейторите припряно навличаха дрехите си, смутени и май дори уплашени.

— Вземете си парите обратно! — изрева Хелиан. — Тия двете трябва да плащат на вас ! Не обратното! Ей, кой повика армията?

Армията, както се оказа, бяха шестима от охраната на заведението, въоръжени с тояги, но боят в стаята стана гаден едва когато дебеланата се намеси отново, размахала стола.

Брис Бедикт предпазливо отпи от чуждестранния ейл, озадачен от пъстротата на участниците в гадаенето: последният, май някакъв бивш жрец, дойде явно пиян и гледаше уплашено.

Особена пасмина бяха тези малазанци. С талант да съчетаят небрежната фамилиарност с най-мрачния и тежък проблем за решаване, безгрижната отпуснатост и хлабава дисциплина с жесток професионализъм. Признаваше си, че е някак странно очарован от тях.

В същото време адюнктата бе някак още по-предизвикателна в това отношение. Въпреки благородното си потекло — което трябваше да я е приучило на някакво елементарно благоприличие — Тавори Паран като че ли беше буквално лишена от каквито и да било социални обноски; а военният й ранг пък би трябвало да е позагладил резкия й нрав. Адюнктата бе непохватна в командването и тромава в общуването, сякаш непрекъснато я отклоняваше някакво непреодолимо препятствие.

Брис допускаше, че това препятствие най-вероятно се крие в неуправляемостта на армията й. При все това нейните офицери и войници не показваха и най-малкия намек за неподчинение, нито едно завъртане на очи зад гърба й, нито един кос поглед. Тук имаше вярност, да, но с някакъв странен привкус, чието естество Брис все още не беше в състояние да определи.

Какъвто и да беше източникът на държането на адюнктата, тя явно не можеше да се справи с него и Брис смяташе, че това бреме бавно, но все по-силно я притиска.

Повечето други му бяха непознати, или в най-добрия случай смътно познати лица, свидетелстващи за някаква стара случайна среща. Познаваше Върховния маг Бен Адефон Делат, когото другите малазанци знаеха като Бързия Бен — макар че за Брис в това прозвище липсваше респектът, който Цеда определено заслужаваше. Познаваше също така Хедж и Фидлър — двамата бяха сред войниците, появили се първи в двореца.

Други в групата го изумиха. Две деца, момче и момиче, и една жена Тайст Андий, зряла на години и поведение и явно притеснена от включването й в тази пъстра компания. Всички останали, с изключение на бившия жрец, бяха офицери или войници в армията на адюнктата. Двама морски пехотинци със златисти кожи и руси коси — и двамата съвсем не млади — Геслер и Сторми. Невзрачен младеж на име Ботъл, който не можеше да е на повече от двайсет; и адютантът на Тавори, изумително красива татуирана офицерка, която се движеше с изяществото на танцьорка, а екзотичните й черти само се подсилваха от усещането за някаква неизказана скръб.

Войнишкият живот беше труден, Брис го знаеше много добре. Приятели, изгубени по ужасен и внезапен начин. Белези, избелели с годините, съкрушени амбиции и изоставени мечти. Светът на възможностите се смаляваше и предателствата дебнеха от всяка сянка. Един войник трябва да вложи доверието си у този, който го командва, а оттам нагоре у този, на когото служи командирът. В случая с тези Ловци на кости Брис разбираше, че те и тяхната адюнкта са били предадени от владетеля на империята им. Носеха се без посока, подмятани от теченията, и единственото, което можеше да направи Тавори, бе да задържи армията сплотена: това, че бяха предприели нашествие в Ледер, само по себе си беше необичайно. Дивизии и бригади — в историята на собственото му кралство — се бяха бунтували срещу далеч не толкова крайни заповеди. Само по тази причина Брис хранеше искрено уважение към адюнктата и беше убеден, че тя притежава някакво скрито качество, тайна добродетел, която войниците й добре разбираха и на която откликваха — и Брис се чудеше дали ще може да я види самият той, може би същата тази нощ.