Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Спокойно — чу се той да отвръща. — Изплюх само един саламандър, доколкото помня.

Детсмел беше наел стая за нощта, голяма стая на четвъртия етаж, с балкон и бърз достъп до покрива. Цяла проклета месечна заплата, но имаше изглед към временния щаб — е, към ниския купол поне, а в другия край на покрива на странноприемницата имаше късо спускане към съседната сграда и после бърз спринт по задната уличка няма и на три пресечки от реката. Най-доброто, което можеше да направи, общо взето.

Мейсан Джилани беше пристигнала с буре бира и самун хляб, макар че единственото приложение за хляба, което Детсмел можеше да предвиди, бе да попиват повърнатото — боговете знаеха, никакъв глад не изпитваше. След това се домъкнаха Иброн, Шард, Корд, Лимп и Кръмп, награбили прашни бутилки вино. Магът беше смъртно пребледнял и разтреперан. Корд, Шард и Лимп изглеждаха уплашени, а Кръмп се хилеше като ударен по главата с мокър парцал.

Детсмел ги изгледа всичките намръщено, вдигна раницата си от пода и я тупна върху единствената маса. Иброн рязко завъртя глава.

— Гуглата да те вземе, некромант, с вонящата ти магия. Само ако знаех…

— Ти даже не беше поканен — изръмжа Детсмел — и можеш да се разкараш по всяко време. А какво прави бившият Извънреден с тоя плавей?

— Ще издялкам нещо! — отвърна Кръмп с ярка зъбата усмивка като на кон, просещ ябълка. — Може би една голяма риба! Или ескадрон кентаври! Или гигантски саламандър — макар че това може да е опасно, о-о, твърде опасно, освен ако не му сложа един щифт на опашката да може да го издърпаш — и чене на панти, да се отваря и затваря и да издава звуци като смях. Че то, ако река, мога да…

— Да си го навреш в задника, това можеш — прекъсна го Детсмел. — Или още по-добре аз да го направя, сапьор.

Усмивката на Кръмп увехна.

— Не бъди толкова зъл де. Всички дойдохме тука да свършим нещо. Сержант Корд и ефрейтор Шард ще пият, казаха, и ще се молят на Кралицата на сънищата. Лимп ще спи, а Иброн ще прави защитни магии и прочие. — Конските му очи се извърнаха към Мейсан Джилани — тя се беше изтегнала в единствения тапициран стол, изпружила крака и с отпуснати клепачи, сплела пръсти в скута си — и дългата му челюст бавно увисна. — А тя ще е красива — прошепна Кръмп.

Детсмел въздъхна отчаяно, развърза раницата и започна да вади разни мъртви същества. Кълвач, космат черен плъх, игуана и някаква странна твар със синя кожа и големи очи, която можеше да е прилеп или гола костенурка — беше намерил съществото, голямо колкото лисица, увиснало на разтроената си опашка на един щанд на пазара. Старицата се беше изкикотила, когато го купи, доста злокобна реакция, ако питаха Детсмел. Все пак разполагаше с достатъчно приличен асорти…

Вдигна очи и видя, че всички са го зяпнали.

— Какво има?

Мръщенето на Кръмп помрачаваше обикновено безизразното му лице до нещо… обезпокоително.

— Ти… — промълви той. — Ти нали не си… случайно… не си, ъъ… некромант . Нали?

— Не съм те канил тук, Кръмп!

Иброн се потеше.

— Слушай, сапьор — ти, Кръмп Боул или както там ти беше името. Ти не си вече от Нередовните на Мот, запомни го това. Ти си войник. От Ловците на кости. Получаваш заповеди от Корд, сержант Корд, ясно?

Корд се покашля.

— Точно така, Кръмп. И, ъъ, заповядвам ти да, ъъ, да дялкаш.

Кръмп примига, облиза устни и кимна на сержанта си.

— Да дялкам, ясно. Какво искаш да ти издялкам, сержант? Кажи там, каквото и да е. Само без некроманти, нали?

— Естествено. Да речем, всички в тая стая. Освен Детсмел, разбира се. Но всички останали. М-м, на коне, препускащи в галоп коне. Коне, галопиращи над пламъци.

Кръмп отри устни и хвърли свенлив поглед към Мейсан Джилани.

— И нея ли, сержант?

— Давай — провлече Мейсан Джилани. — Нямам търпение да го видя. Не забравяй да включиш и себе си, Кръмп. На най-големия кон.

— Аха. С гигантски меч в едната ръка и проклетия в другата!

— Идеално.

Детсмел се върна към менажерията си от умрели животни и ги подреди на масата в кръг, глава към опашка.

— Богове, как вонят! — изпъшка Лимп. — Не можеш ли да ги топнеш в ароматни масла или нещо такова?

— Не може. Това го правим, за да си спасим кожите всички, ясно? Дори твоята, Иброн, сякаш на Рашан му пука да помогне поне малко тая нощ. От мен зависи Гуглата да не дойде в тази стая. Тъй че никакви прекъсвания повече, ако не искате да ме убиете…

Кръмп вдигна рязко глава.

— Звучи идеално…

— И да умрат всички останали, включително и ти, Кръмп.