Стивън Ериксън - Прах от мечти

Колко по-лесен бе животът в селото, въпреки цялото дебнене и трескавото сплитане на бедра в храстите край реката — там поне Кисуеър беше сама за себе си и каквото и да я сполетеше, сестра й щеше да е извън него. И в безопасност.

Ех, да можеше да върне всичко онова…

Това самодоволство сред морските пехотинци можеше да ги убие всичките. Отдавна беше престанало да е забавно. Ужасното пътуване на онези отвратителни транспортни кораби чак до Седемте града. Походът. Ю’Гатан. Още морски пътувания. Град Малаз. Крайбрежното нашествие на този континент — нощта на реката, — веригите, тъмното, прогнилите килии и без храна…

Не, Кисуеър не можеше да погледне към Синтър и да види окаяното й състояние. Нито можеше да срещне измъчения поглед на Бадан Грук, цялата тази скръб и горест.

Искаше й се да беше умряла в онази килия.

Искаше й се да беше приела предложението на адюнктата за освобождаване, след като поставянето им извън закона бе оповестено официално. Но Синтър не даде и дума да се каже. Естествено.

Беше тъмно, но Кисуеър усети, когато сестра й изведнъж дръпна юздите. Войниците непосредствено зад тях свърнаха настрани, за да не се сблъскат конете. Пъшкания, ругатни, а след това — разтревоженият глас на Бадан Грук.

— Синтър? Какво става?

Синтър се изви на седлото.

— С нас ли е Неп? Неп Фъроу?

— Не — отвърна Бадан.

Кисуеър видя как искреният страх закипя в сестра й и сърцето й се разтуптя. Синтър имаше сетива…

— В града! Трябва да побързаме…

— Чакай — изграчи Кисуеър. — Синтър, моля те… ако там става някаква неприятност, нека те да се справят с нея…

— Не… трябва да препуснем !

И изведнъж заби петите си в хълбоците на коня и той се понесе напред. Всички я последваха, и Кисуеър също. Главата й се замая — струваше й се, че като нищо ще изхвърчи от гърба на коня — толкова изтощена, толкова слаба…

Но сестра й. Синтър. Проклетата й сестра, тя вече беше морски пехотинец. Беше една от най-преданите на адюнктата — и макар онази кучка да си нямаше никаква представа, тъкмо войници като Синтър — тихите, безумно верните — бяха железният гръбнак на Ловците на кости.

Злост заплющя в душата на Кисуеър, като дрипаво знаме в нощта. „Бадан го знае. Аз го знам. Тавори — ти открадна сестра ми. А с това, кучко студена, аз няма да се примиря!“

„Искам си сестра си, проклета да си!“

„Искам си сестра си!“

— Та къде е глупакът?

Юмрук Кенеб сви рамене.

— Арбин предпочита компанията на тежките. Войниците с кал по носовете и прашни бури в черепите. Юмрукът играе ашици с тях, напива се с тях, вероятно спи с някои от тях, между другото.

— И това ли е подходящият начин да си спечелиш уважение? — изсумтя Блистиг.

— Зависи, предполагам — отвърна Кенеб. — Ако печели на ашици, ако надпива всички, докато се натъркалят под масите, и изтощава всеки любовник, осмелил се да сподели леглото на Юмрука, може и да върши работа.

— Не ставай глупак, Кенеб. Един Юмрук трябва да се държи на разстояние. Да е по-голям от живота и по-зъл освен това. — Наля си още една халба от пенливата местна бира. — Радваш се, че седиш тука, предполагам.

— Аз дори не трябваше да съм на последното гледане. Бях там на мястото на Гръб, нищо повече.

— Сега момчето ще трябва само да си сърба кашата. — Блистиг се наведе над масата. Бяха намерили луксозна кръчма, с високи цени, тъй че не привличаше малазански войници под капитански ранг, и от известно време, през последните няколко седмици по-точно, Юмруците се събираха тук, за да пият и да се оплакват. — Та как изглеждат тия гледания? Чуват се какви ли не слухове. Хора, които плюят саламандри или змии излизат от ушите им, и горко му, ако някое бебе вземе, че се роди в този момент някъде из квартала — по три очи и раздвоени езици. — Той поклати глава, удари три бързи глътки и изтри устата си с ръка. — Казват, че тъкмо каквото там е станало на последното, било настроило адюнктата за всичко, което стана след това. Цялата онази нощ в град Малаз. Целият вой с картите. Дори убийството на Калам…

— Не знаем дали е убит — прекъсна го Кенеб.

— Ти беше там, в оная каюта — настоя Блистиг. — Какво стана?

Кенеб извърна очи. Изведнъж му се дощя нещо по-силно от бира. Откри, че е неописуемо изстинал, с лепкава пот по челото и дланите, като в треска.

— Скоро ще почне — промърмори той. — Пипне ли се веднъж…

— Всички с малко акъл в главата са напуснали казармите, разбра ли го това? Цялата проклета армия се е пръснала из града тая нощ. Плашиш ме, Кенеб.