Стивън Ериксън - Прах от мечти

Скуиш облиза изсъхналите си устни, погледна я умолително и изхленчи:

— Трябва да избягаме от брега, кралице.

— Знам.

— Трябва да напуснем. Пусни призив от острова, събери всички шейки. Трябва и трябва да почнем сетното си пътуване.

— Както е предречено — прошепна Пули. — Сетното ни пътуване.

— Да. Сега селяните погребват телата. Вие трябва да изречете последните молитви. А след това ще се погрижа за корабите. Самата аз ще отида на Трети девичи остров — трябва да подготвя евакуацията.

— Само за шейките имаш предвид!

— Не, Пули. Проклетият остров ще бъде потопен. Взимаме всички.

— Мръсни затворници!

— Убийци, лентяи, комарджии, уроди!

Ян Товис изгледа с гняв двете вещици.

— Въпреки всичко.

Двете не издържаха на погледа й. След миг Скуиш заситни към изхода.

— Молитви и молитви, да. От мъртвото сборище, от всички шейки и от брега.

Щом Скуиш изскочи навън, Пули се изгърби в грозно подобие на поклон и затича припряно след сестра си.

Останала отново сама, Ян Товис се свлече на платнения походен стол, минаващ за нейния трон. Толкова й се искаше да заплаче. От безсилие, от гняв и от скръб. Не, искаше й се да заплаче за себе си. Загубата на брат й — отново… и пак .

„О! Проклет да си, Йедан.“

Още по-отчайващото бе, че като че ли разбираше мотивите му. За една потънала в кръв нощ Стражът бе премахнал дузина гибелни заговори, всеки от които целеше да я премахне. Как можеше да го мрази за това?

„Но мога. Защото ти вече не стоиш до мен, братко. Сега, когато брегът потъва. Сега, когато най-много си ми нужен.“

Е, не беше от полза за никого кралицата да плаче. Истинският сумрак не беше време за жал в края на краищата. Съжаления може би, но не и жал.

А ако всички древни пророчества се окажеха верни?

Тогава нейните шейки, съвсем оредели и отчаяни, бяха обречени от съдбата да променят света.

„И аз трябва да ги поведа. С две коварни вещици до мен. Трябва да поведа своя народ — далече от брега.“

С идването на мрака два дракона се извисиха в нощното небе, единият костенобял, другият обгърнат сякаш от някакъв неугасим огън под златните люспи. Направиха кръг над разпръснатите мигащи огньове на стана на Имасс и се понесоха на изток.

На един хълм стоеше мъж и гледаше след тях, докато се изгубиха от погледа му. След малко до него застана още някой.

И да плачеха, мракът скри тази истина до сърцето си.

Някъде сред хълмовете емлава изръмжа победоносно, за да възвести на света, че е убила жертвата си. Гореща кръв попиваше в земята, очи се бяха оцъклили и нещо, което бе живяло на воля, вече не живееше.

— Устните ми изтръпват от целувките ти.

— От карамфиловото масло е.

— Зъбобол ли имаш?

— Не, доколкото знам. — Огледа пръснатите по пода дрехи, видя гамашите си и се пресегна да ги вземе. — Скоро ли тръгвате?

— Ние ли? Предполагам. Адюнктата не издава плановете си.

— Привилегията на командващия. — Тя стана, за да се обуе, намръщи се и завъртя кръст, за да се напъха в тях. Да не би да пълнееше? Възможно ли беше изобщо?

— Е, този танц беше сладък. Мисля просто да се наведа ей така и да…

— Не бих те съветвала, скъпи.

— Защо не?

„Ще ти изтръпне цялото лице.“

— М-м, всяка жена си има своите тайни.

„Аз поне — определено.“

— Също така мисля да остана тук — каза малазанецът.

Шурк, наведена, за да стегне връзките на ботушите си, се навъси.

— Още няма и полунощ, капитане. Не се канех да прекарам кротко вечерта у дома.

— Ненаситна си. Е, да бях само половината мъж, който бих искал да съм…

Тя се усмихна. Трудно беше да й омръзне точно с този. Беше започнала дори да свиква с този дебел, намазан с восък мустак под уродливия нос. Но беше прав за нея по начин, който дори не можеше да си представи. Ненаситна, и още как. Облече елека от сърнешка кожа и затегна каишките под гърдите си.