— Отмъсти ли им? — попита Авалт и отпи, за да прикрие тръпката си на ужас.
— Не, разбира се. Прекалих със страстта си към нея. Даде ми се добър урок. Вслушай се и в това, драги ми млад воине. Не всяко плясване по ръката трябва да разпалва кръвна вражда.
— Вслушвам се във всичко, което ми казваш, приятелю.
Отпиха отново, всеки потънал в своите мисли.
И толкова по-добре.
Слугата, който стоеше зад и отдясно на канцлера, се помиряваше с личния си бог, след като се бе потрудил здраво в оживената размяна с мигане с колегата си шпионин до масата срещу него, и с пълното съзнание, че скоро ще му разпорят гърлото. В паузата, докато двете змии придружаваха перишите до лодката им, той бе предал на една носачка на блюда пълен доклад за всичко казано в залата и тази жена вече се готвеше още тази нощ да се отправи на опасното си пътуване обратно до столицата.
Може би прекалилият канцлер Рава се бе примирил със суровия урок, който бе понесъл заради нахалството си, урок, даден от палачите на лейди Фелаш на непохватните му агенти. Самата лейди, уви, съвсем не се беше примирила.
Разправяха, че пенисът на Рава бил съблазнителен колкото настъпен дъждовен червей. Самата мисъл как този червей пълзи нагоре по бедрото й бе достатъчна, за да разпали пламъците на възмутения гняв у четиринадесетата дъщеря на краля. О, тя едва започваше да дава уроци на похотливия дърт канцлер.
В малкото кралство Болкандо животът бе приключение.
Ян Товис беше склонна да довърши грозната касапница, започната от брат й, въпреки че бе под въпрос дали щеше да успее, предвид настръхналия бесен гняв на Пули и Скуиш. Двете плюеха и кълняха, ситнеха стъпки на убийствения танц, ръсеха потоци пикня във всички посоки, докато кожените стени на колибата не станаха винено тъмни от пороя. Ботушите за езда на самата Сумрак също бяха оплискани, но пък бяха по-пригодни да не пропускат тази гадост. Търпението й обаче не беше толкова неуязвимо.
— Спрете най-после!
Две разкривени от бяс лица се извърнаха рязко и я изгледаха с ярост.
— Трябва да го хванем! — изръмжа Пули. — Кръвни проклятия! Отрови за гниене, бодлива риба. Девет нощи в болка! Девет и девет по толкова!
— Той е прокуден — заяви Ян Товис. — Случаят е приключен.
Скуиш изкашля храчка, завъртя рязко глава и я отпрати да плисне в стената точно вляво от Сумрак. Ян Товис изръмжа и посегна към дръжката на меча си.
— Неволно беше! — вресна Пули, скочи връз сестра си и дръпна рязко назад изведнъж пребледнялата вещица.
Ян Товис с усилие задържа меча в ножницата. Мразеше да се ядосва, мразеше тази загуба на самообладание. Особено след като се събудеше в нея, бе почти невъзможно да я озапти. В този момент бе на самата граница на яростта. Само още една обида — в името на Блудния, дори само още една кисела физиономия — и щеше да ги убие и двете.
Пули явно беше намерила достатъчно разум да осъзнае заплахата, защото продължи да бута Скуиш назад, докато двете се озоваха при отсрещната стена. Обърна се и занарежда:
— Съжаления, о, кралице, най-искрени съжаления и извинения. Скръб, скръб, ваше величество, и може би това, сигурна съм, вля жилото на отровата в тия стари жили. Извинения, от мене и от Скуиш. Ужасна вест, ваша милост, ужасна!
Ян Товис успя някак да пусне дръжката на дългия меч и заяви навъсено:
— Нямаме време за всичко това. Шейките загубиха своето сборище, освен вас двете. Загубиха и своя Страж. Вече сме само ние трите. Кралица и две вещици. Трябва да обсъдим какво ще правим.
— И речено е — заговори Пули, като закима енергично. — Речено е, морето е сляпо за брега и също тъй сляпо за шейките, и се надига морето. Надига се, твое величество. Шестото пророчество…
— Шестото пророчество! — изсъска Скуиш, промуши се напред покрай сестра си и изгледа с гняв Ян Товис. — Ами петнайсетото пророчество? Нощта на родствената кръв? „И вдига се и брегът ще потъне в нощ на сълзи във водата и червен ще потече светът! Ближен след ближен, клане спохожда шейките и шейките ще се удавят! В недишащия въздух.“ А кое може да е по-недишащо от морето? Твоят брат е избил всички ни, до един!
— Той е прокуден — заяви твърдо Сумрак. — Нямам брат.
— Трябва ни крал! — нададе вой Скуиш и заскуба косата си.
— Не ни трябва!
Двете вещици замръзнаха, уплашени от свирепия й поглед и стъписани от думите й.
Ян Товис вдиша дълбоко. Нямаше как да скрие разтрепераните си ръце и гнева, който я беше обзел.
— Не съм сляпа за морето. Не — чуйте ме, и двете! Замълчете и просто ме чуйте! Водата наистина се вдига. Този факт е неоспорим. Брегът потъва — точно както предричат половината пророчества. Не съм толкова глупава, че да пренебрегна мъдростта на древните пророци. Шейките са в беда. На нас се пада, на мен, на вас, да намерим изход. За нашия народ. Враждата ни трябва да свърши — но ако не можете да оставите настрана всичко, което се случи, и да го направите веднага, не ми оставяте никакъв избор, освен да ви… — Щеше да каже „да ви прокудя и вас“, но видя — с немалко задоволство, — че двете вещици си помислиха нещо друго, нещо много по-жестоко и окончателно, и млъкна.
Читать дальше