Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Това вече не звучи толкова идеално.

— Дялкай — заповяда му Корд.

Сапьорът отново наведе глава над работата си и върхът на езика му щръкна като ларва на щръклица, показала се да глътне въздух.

Детсмел отново се съсредоточи върху кръга от трупчета. Прилепът-костенурка колкото лисица го беше зяпнал с едно гигантско гълъбово око. Той едва не подскочи, когато мъртвата игуана му намигна вяло.

— Богове на бездната! — простена Детсмел. — Върховен дом Смърт е дошъл.

Изпукаха тапи.

— Преследват ни.

— К’во? Я стига, Ърб. Ние сме тия, дет’ преследват, нали? Няма да позволя на проклетия ми ефрейтор с двете лица да се скатава от служба… тука въртим наляво…

— Дясно, Хелиан. Току-що зави надясно.

— Това е само щот’ сме един до друг, виждаш го различно. Беше ляво за мен, ако за теб е дясно, твой проблем. Я виж тука, не е ли бардак т’ва? Отишъл е в бардак? Що за ефрейтор имам, а? Какво им е лошото на малазанските жени, ей? Хващаме го и искам да му отрежеш топките, ясно? Ще сложа край на това веднъж завинаги.

Стигнаха до тясното стълбище и Хелиан се пресегна с две ръце, уж да се хване за перилата. Но нямаше никакви перила, тъй че тя се просна по очи на стъпалата и се чу как брадичката й изпука.

— Оу! Проклетите перила, счупиха се в ръцете ми! — Заопипва и засвива пръсти. — На прах станаха, видя ли?

Ърб се наведе да погледне да не би наквасеният й мозък да изтича — не че Хелиан щеше да го забележи — и с облекчение видя, че няма нищо по-сериозно освен драскотина под брадичката. Докато се мъчеше да се изправи на крака и да приглади избелената си коса, тя отново погледна нагоре към улицата, от която току-що бяха слезли.

— Скълдет е тоя, дето ни дебне, Хелиан…

Тя го погледна и примига замаяно.

— Скълдет? Пак ли той? — Заоправя отново косата си, също толкова неефикасно. — Ох, миличкият той, сладък е, нали? Иска да ми влезе в кюлотите…

— Хелиан — изпъшка Ърб. — Скълдет изрази желанието си съвсем ясно — иска да се ожени за теб…

Тя го изгледа ядосано.

— О, я стига. Иска да ги носи, т’ва е. За другата работа нищо не знае. Само с момчета го е пра’ил, ’збираш ли. Все се опитваше да се дигне на корема си под мен или аз да го правя, когат’ съм под него и да се покаже грешната дупка, и накрая свършвахме с боричкане вместо нещо по-забавно. Все едно, дай да ходим да хванем нашия ефрейтор, преди да е затънал в разврата.

Ърб се намръщи, за да прикрие неудобството си, и тръгна след залитащата по стъпалата Хелиан.

— Войниците непрекъснато ходят по курви, Хелиан…

— Добрата сержантка трябва да се грижи за невинността им, Ърб.

— Те са големи мъже, Хелиан… не са толкова невинни…

— Кой? Говорех за моя ефрейтор, за Тъчи Бретлес. Както все си говори сам, никоя жена няма да се доближи до него. Безумието не е качество, което търси една жена, знаеш ли. У мъжете си, искам да кажа. — Тя махна вяло с ръка към вратата пред тях. — Затова търси курви сега, а аз няма да го позволя. — Опита няколко пъти да докопа бравата, най-после успя и я дръпна. — Богове на бездната! Тия що заключват бе?

Ърб се пресегна покрай нея, бутна вратата и я отвори.

Хелиан залитна навътре, без да пуска бравата.

— Спокойно, Ърб, ще се оправя — само гледай и се учи.

Ърб се провря покрай нея и спря в тесния коридор, впечатлен от необичайния тапет на стените, който сякаш се състоеше от златен варак, алено кадифе и ивици пъстри заешки кожи на безумни фигури, които неустоимо го караха да иска да си опразни кесията. Черният дървен под бе излъскан и намазан с восък толкова, че изглеждаше почти течен, все едно стъпваха по стъкло, под което ги чакаше изтезанието на безкрайна забрава… зачуди се дали всичко това не е омагьосано.

— Къде отиваш? — извика ядосано Хелиан.

— Ти отвори вратата — отвърна Ърб. — И ме помоли да поема авангарда.

— Аз? Помолила? Авангард — в бардак?

— Точно така.

— Добре, тогава си извади кожения меч, Ърб, в случай, че ни скочат.

Той се поколеба, след което отвърна:

— Вадя го бързо, Хелиан.

— Не съм го видяла обаче — подвикна тя зад него.

Сконфузен, той отново спря.

— Какво имаш предвид?

— Това, че ти трябват малко уроци в разврата. — Тя залитна и се подпря на стената. — Освен ако не искаш Скълдет, разбира се. Не че ще се събереш в гащите ми обаче. Ей, това бебешки кожи ли са?

— Заешки. И не се интересувам от Скълдет, Хелиан. И не искам да ти нося гащите…

— Слушайте двамата — ревна нечий глас иззад вратата до тях, — спрете с това чуждестранно дърдорене и си намерете стая!