Стивън Ериксън - Прах от мечти

Пътят се изпъваше напред, прав като обида към природата, а в далечния край на каменистата безжизнена земя хоризонтът блещукаше като покрит с натрошено стъкло. Чу зад себе си дращещите стъпки на Рут, след това леко възвиха, когато той тръгна към челото на колоната. Можеше да е втората след него, но Бадале нямаше да върви с него. Рут си имаше Хелд. Това бе достатъчно за Рут.

Бадале си имаше думите, а това бе повече от достатъчно.

Видя, че Брейдерал тръгна след Рут. Двамата бяха почти еднакви на ръст, но Рут изглеждаше по-слабият, по-близо до свършека от Брейдерал, и като видя това, Бадале за миг изпита гняв. Трябваше да е обратното. Рут им трябваше. Брейдерал не им трябваше.

Освен ако не се канеше да заеме мястото на Рут, когато Рут най-сетне се прекършеше. Освен ако не се канеше да е новата глава на змията, плъзгавият й език, зъбатите й челюсти. Да, може би Бадале виждаше точно това. И Брейдерал щеше да вдигне Хелд, увита хубаво и предпазена от слънцето, и всички отново щяха да тръгнат някой ден, поведени от нея вместо от Рут.

Това беше понятно донякъде. Не по-различно, отколкото при глутниците на Ръфащите — когато водачът се поболееше или окуцееше, или просто престанеше да е достатъчно силен, ами да, тогава друг Ръфащ се появяваше и започваше да тича редом до него, идваше точно за този момент. За да поеме. За да продължат нещата.

Не по-различно от това, което синове правеха на бащи и дъщери, правеха на майки, и принцове на крале, и принцеси на кралици.

Брейдерал крачеше почти до Рут, там, в челото. Може би говореше с Рут, а може би не. За някои неща няма нужда да се говори, а пък и Рут не беше от онези, които ще ти кажат много.

— Не харесвам Брейдерал.

И да я чу някой наблизо, не го издадоха.

Бадале издуха накацалите мухи. Трябваше да намерят вода. Дори само половин ден още без нея и змията щеше само на ребра да стане, особено в тази горещина.

Тази сутрин тя правеше това, което правеше винаги. Хранеше се с думи до насита, пиеше дълбоко пространствата помежду им и беше луда — толкова луда, — че нищо от това не й даваше никаква сила.

Садик беше вторият тръгнал след Рут — Хелд беше първата. Сега вървеше с първата раздърпана групичка, четири деца, на няколко крачки зад Рут и новото момиче. Бадале беше малко по-назад, в следващата групичка. Садик я боготвореше, но нямаше да се доближи до нея, все още не, защото нямаше смисъл. Самият той почти нямаше думи — беше изгубил повечето от тях в самото начало на пътуването. Стига да беше достатъчно близо, за да чува Бадале, беше доволен.

Тя го хранеше. С онова, което казваше, и с онова, което виждаше. Държеше го жив.

Мислеше си за онова, което бе казала за свършека на Висто. За това как част от него не беше вярно, онова дето Висто не помнел нищо за мястото, от което бил дошъл. Помнил беше твърде много всъщност. Тъй че Бадале нарочно бе казала неистина за Висто. За свършека му. Защо го беше направила?

„Защото Висто си отиде. Думите й не бяха за него, защото той си отиде. Бяха за нас. Казваше ни да се откажем от спомнянето. Да се откажем, тъй че когато го намерим отново, всичко да е като ново. Не самото спомняне, а нещата, които си ще си спомним. Градовете и селата, и семействата, и смехът. Водата и храната, и пълните стомаси. Това ли ни казваше тя?“

Е, той си беше изял храната за днес, нали? Бадале беше щедра в това отношение.

Ходилата му бяха като табани от щавена кожа. Почти не ги усещаше и това беше облекчение, след като камъните по пътя бяха остри и много други имаха накървавени стъпала, от което им беше трудно да вървят. По земята от двете страни на пътя беше още по-лошо.

Бадале беше умна. Беше мозъкът зад челюстите, езикът. Поемаше онова, което очите на змията виждаха. Придаваше смисъл на онова, което езикът вкусваше. Даваше имена на нещата в този нов свят. За пеперудите, които се преструваха на листа, и дърветата, които канеха пеперудите да са листа, тъй че пет дървета да си делят една група листа, а щом дърветата огладнееха, листата отлитаха да търсят храна. Никое друго дърво не можеше да прави това, тъй че никое друго дърво не живееше в Елан.

Говореше за джавалите, месоядните птици, не по-големи от врабци, които първи се спускаха върху тяло, щом паднеше, и с острите си клюнове мушкаха и пиеха. Понякога джавалите дори не чакаха тялото да падне. Садик ги беше виждал да нападат ранен Ръфащ, дори лешояди и врани. Понякога се нападаха и едни-други, като се настървяха.

Ездачите сатра и това, което бяха направили с бедния Висто, и изтичащите червеи, които се движеха на врящ килим, избутваха се под трупа и се гърчеха в сянката му. Хапеха и се квасеха в онова, което изкапваше, а щом земята омекнеше, отиваха долу, успели най-сетне да разкъсат кожата на изгорялата пръст.