Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Тръгваме на марш в Пустинните земи — каза Кенеб. — Това поне го знаем, предполагам. Просто не знаем защо.

Лостара Юил се покашля.

— Това е слух, Юмрук.

Той вдигна вежди.

— Доколкото разбрах, е много по-сериозно.

— Е — заговори Бързия Бен, — неточно е, както се оказват повечето слухове обикновено. По-точно, непълно е. Поради което повечето спекулации дотук бяха безполезни.

— Продължи — подкани го Кенеб.

Магьосникът отново забарабани с пръсти по масата.

— Не отиваме в Пустинните земи, приятели. Минаваме през тях. — Усмихна се, но усмивката му беше малко пресилена. — Виждате ли как един добавен детайл го прави много по-различно? Защото слуховете сега ще имат нова тема, с която да се занимават. Идеята за цели, нали? Нейните цели. Какво има нужда да направим ние, за да ги постигне. — Помълча, после добави: — Какво трябва да направим ние, за да убедим себе си и войниците си, че постигането им изобщо си заслужава.

Е, това беше казано достатъчно ясно. „На ви сега нова тема, с която да се занимавате.“

— Без свидетели — промърмори Кенеб.

Бързия Бен махна пренебрежително с ръка.

— Не мисля, че имаме проблем с това. Тя вече каза каквото трябваше да каже по въпроса. Уредено е. Следващото предизвикателство за нея ще дойде, когато най-после излее какво точно замисля.

— Но смяташ, че вече си го отгатнал.

Лукавата усмивка на Висшия маг не подведе Лостара. „Тоя идиот не знае нищо. Също като всички нас.“

В този момент адюнкта Тавори влезе, повлякла Синн за мършавата ръка — изражението на момичето бе истинска буря от възмущение и гняв. Тавори издърпа стола срещу Кенеб и бутна Синн да седне, след това отиде до единия край и остана там права. Когато заговори, тонът й беше нехарактерно рязък, сякаш гневът кипеше под повърхността.

— Боговете може да имат своята война. Ние няма да бъдем използвани. Нито от тях, нито от никого. Не ме интересува как ще ни съди историята — надявам се това да бъде разбрано добре.

Лостара се усети, че е запленена. Не можеше да откъсне поглед от адюнктата. Най-после виждаше една нейна страна, останала скрита толкова дълго — страна, която всъщност може би никога не се беше разкривала. Беше ясно, че другите са също толкова стъписани, след като никой не проговори, за да запълни тишината, когато Тавори замълча — и ги огледа един по един със стоманените си очи.

— Четенето на Фидлър го показа ясно — продължи тя. — Това четене беше оскърбление . Към всички нас. — Започна да смъква кожените си ръкавици с някак жесток педантизъм. — Никой не владее умовете ни. Нито императрица Ласийн, нито самите богове. Скоро ще разговаряме с крал Техол Ледерски. Ще официализираме намерението си да напуснем това кралство и да потеглим на изток. — Плесна първата ръкавица на масата. — Ще помолим за необходимите разрешения, които да гарантират мирното ни преминаване през дребните кралства извън границите на Ледер. Ако това не може да бъде постигнато, ще си пробием път със сила. — Втората ръкавица тупна до първата.

Дори в стаята да имаше някакво съмнение, че тази жена командва Ловците на кости, то беше заличено. Категорично.

— Вероятно — продължи със стържещ глас Тавори — желаете да научите целта на похода ни. Тръгваме на война. Тръгваме срещу враг, който дори не знае, че съществуваме. — Леденият й поглед се впи в Бързия Бен и това, че той не трепна, беше белег за храбростта му. — Висш маг, край на увъртанията ви. Знайте, че ценя склонността ви да общувате с боговете. Сега ще ми докладвате какво според вас предстои.

Бързия Бен облиза устни.

— Трябва ли да съм подробен, или да резюмирам, адюнкта?

Тя не каза нищо.

Висшият маг сви рамене.

— Ще бъде гадна война, да, и страшно объркана. Сакатия бог беше деен, но усилията му без изключение бяха защитни, защото Падналия също знае какво предстои. Кучият син е в паника, може би е сериозно уплашен и досега по-често се проваля, отколкото успява.

— Защо?

Бързия Бен примига.

— Ами, разни хора му се пречкат…

— Хора, да. Смъртни.

Бързия Бен кимна, присвил очи.

— Бяхме оръжията на боговете.

— Кажете ми какво е усещането, Висш маг.

Въпросите й биеха от неочаквани посоки и на Лостара й беше ясно, че духът на Бързия Бен се олюлява под ударите им. Това беше ярък талант, изненадващ, и говореше на Лостара, че адюнкта Тавори притежава черти, които я правят страхотен тактик… но защо никой от тях не беше виждал това досега?

— Адюнкта — отвърна магьосникът колебливо, — боговете неизбежно са съжалявали, когато са ме използвали.