Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Онова беше илюзия.

— Иброн, там бях — много по-близо от тебе. Вярно, може би беше илюзия, но може би — не. — Помълча замислено. — Това също трябва да го обсъдим. Местните магове. Използват сурова магия, много хаотична, и нищо друго. Никакви лабиринти. Но сега тук има лабиринти. Местните магове са в по-лоша форма от нас.

— Все пак не ми харесва идеята за някакъв колективен ритуал — каза Детсмел. — Когато си под обсада, не си показваш главата над парапета, нали? Освен ако не искаш да ти украсят очите с пера.

— Е, Фид взе, че направи точно това с гадаенето, нали? Никой не умря…

— Глупости. Цяла сграда се срути!

— Нищо ново в това, Иброн. Целият този град е на неустойчив терен.

— Умряха хора, за това ти говоря, Ботъл. И не стига това, ами има много свидетели, които твърдят, че са видели два дракона да излитат от развалините. — Наведе глава и се озърна. — Не обичам дракони. Не обичам места, където непрекъснато изникват дракони. Да речем, че пробваме някой ритуал — ако петдесет дракона вземат, че изригнат от небето и се пльоснат точно върху нас? Тогава какво, а?

— Ами, не знам, Иброн. Зависи. В Смисъл, истински ли са, или соултейкън.

Синн стискаше силно ръката на Гръб с потната си длан. Пристъпваха отново към двора на старата кула Азат. Денят беше горещ, душен и въздухът над разровените могили искреше от кръжащи насекоми.

— Надушваш ли го? — попита тя.

Той не отвърна.

Тя го изгледа свирепо, след това го задърпа по лъкатушещата каменна пътека.

— Всичко е ново, Гръб. Можеш да го пиеш като вода. Вкусът е сладък…

— Вкусът е опасен, Синн.

— Мога почти да го видя. Нови шарки, стават все по-силни — пуска корени точно през това място. Всичко е ново — повтори тя почти без дъх. — Също като нас — ти и аз, Гръб, ще оставим всички стари хора зад себе си. Усети тази сила! С нея можем да направим каквото си поискаме! Можем да събаряме богове!

— Нищо не искам да събарям, особено богове!

— Не трябваше да слушаш Тавори, Гръб. И Бързия Бен.

— Не можем просто да си играем с това нещо , Синн.

— Защо не? Никой друг не го прави.

— Защото е развалено, затова. Изобщо не е както трябва — тези нови лабиринти, сбъркани са, Синн. Формата е сбъркана.

Спряха пред зейналата врата на кулата и привидно безжизненото гнездо на оси. Тя го погледна с грейнали очи.

— Ами тогава хайде да го оправим.

Гръб я зяпна.

— Как?

— Хайде — подкани го тя и го задърпа след себе си в сумрака на кулата Азат.

Поведе го без колебание към стъпалата, под краката им захрущяха изсъхнали мъртви оси. Качиха се до празната зала, била някога възелът на силата на Азат.

Вече не беше празна.

Вътре пращяха кървавочервени нишки, заплетени в хаотична паяжина, която обхващаше цялата зала. Във въздуха се носеше кисела металическа миризма.

— Използва каквото намери — прошепна Синн.

— Сега какво?

— Сега влизаме.

— Ако помаршируват още малко в кръг, ще окапят.

Ефрейтор Тар примижа към задъханите, влачещи крака войници.

— Не са във форма, това е ясно. Жалка картинка. Ние, разбира се, уж трябваше да измислим нещо.

Кътъл се почеса по брадичката.

— Значи ги разкатахме все пак. Я виж, Фид идва насам, слава на боговете.

Сержантът се намръщи, като видя двамата си войници, и почти бе готов да се обърне, преди отчаяното махане на Кътъл да разбие защитата му или поне да събуди съжалението му. Зачеса с пръсти червено-сивата си брада и се приближи към тях.

— Какво правите вие двамата на тия нещастни кучи синове?

— Не знаем какво да ги накараме да правят вече — отвърна Кътъл.

— Ами, стига са набивали крак из двора. Изведете ги извън града. Дайте им да поупражняват правене на окопи, редути и насипи. Обърнете склонността им към безразборно бягство в някакво подобие на организирано отстъпление. Изпънете командната им верига и вижте на кой ще му стиска да излезе напред, като се скъса. Тях ги направете отдельонни командири. Бойни игри също — пратете ги срещу някоя от другите бригади или батальони, дето ги тренира морската ни пехота. Трябва да спечелят няколко пъти, преди да се научат как да избягват загубата. Значи, ако Хедж намине насам, не сте ме виждали, ясно?

Забърза по колонадата. Двамата се загледаха след него.

— Това е потискащо — измърмори Кътъл.

— Никога няма да стана сержант — заяви Тар. — И след хиляда години. Проклятие.

— Браво, повдигна ми настроението, ефрейтор. Благодаря.

Хедж издебна стария си приятел в края на колонадата.