Стивън Ериксън - Прах от мечти

Бяха оставили стотици трупове в безименния град. До тази сутрин беше спокойно и мирно място, животът се пробуждаше и плъзваше по стария си познат коловоз, сърцето туптеше бавно. Сега беше развалина и овъглена плът — не си бяха направили дори труда да плячкосват, толкова свирепа беше страстта да избиват.

За един горд народ презрението на другите нанася най-дълбоката рана. Тези болкандо си бяха мислили, че ножовете на хундрилите са затъпели. Затъпели ножове, затъпели умове. Бяха си мислили, че могат да измамят диваците, да им се подиграят, да ги упоят с мръсен спирт и да откраднат богатствата им.

„Ние сме от Седемте града — мислите ли, че сте първите, опитали се да ни играят такива игри?“

Все още идваха изостанали — трима, двама, самотен ранен воин, отпуснат на седлото, още двама.

Войниците на гарнизона не знаеха как да посрещнат конна атака и гледаха зяпнали прецизното избиване, убийствено точния разчет на хвърлените копия, когато двете страни се оказаха само на десетина крачки една от друга. Линията на болкандо — строена през главната улица — се огъна, когато копията с тежките остриета забиха през щитове и ризници, а поразените залитаха назад, блъскаха и събаряха онези зад себе си.

След това хундрилските бойни коне и техните ревящи, сечащи с ятаганите ездачи връхлетяха върху разбития строй.

Клане. Докато задните части на болкандо не се пръснаха и не драснаха в страничните улици и улички, в заслонените входове на дюкяни и жилищни сгради. Тогава битката се раздроби на малки схватки. Хундрилските воини бяха принудени да слязат от конете, след като не можеха да нахлуят в тесните проходи или да извлекат на открито войниците, свити зад вдигнатите щитове в нишите на входовете. Все още отстъпващи по численост, воините на Изгорените сълзи започнаха да падат.

Отне им почти целия предобед, докато заловят и убият и последния гарнизонен войник. И само една камбана, за да изколят гражданите, които не бяха избягали — или може би си бяха въобразили, че седемдесет и пет войници ще надделеят срещу някакви си трийсетина диваци, — а след това хундрилите подпалиха града и опекоха живи малцината успели да се скрият.

Такива сцени бушуваха сега из цялата околност, знаеше Ведит. Никой не оставаше пощаден, а за да се разнесе посланието по най-ясния възможен начин, всяка ферма на Болкандо беше опразнена и оголена от всичко, което ставаше за ядене или някакво използване. Въстанието беше подпалено от последното вдигане на цените от Болкандо — сто процента, отнасяше се само за хундрилите — за всички жизненонеобходими неща, включително фуража за конете. „Презирайте ни, да — докато ни отнемате златото и среброто.“

Имаше вече дванадесет воини, един от които навярно скоро щеше да умре — много преди да стигнат до лагера. И дебели трески в ръката, като нови кокалчета, пулсиращи от болка.

Да, загубите бяха високи. Но пък кой друг отряд беше нападнал гарнизонен град?

Все пак се чудеше дали Изгорените сълзи не бяха изритали погрешното гнездо.

— Превържете раните на Сидаб — изръмжа той. — Пази ли си меча?

— Да, Ведит.

— Дайте ми го — моят се счупи.

Макар да умираше и да го знаеше, при тези думи Сидаб вдигна глава и се усмихна на Ведит с кървясала уста.

— Ще тежи в ръката ми като меча на баща ми — каза Ведит. — Ще го нося с гордост, Сидаб.

Мъжът кимна и усмивката му посърна. Изхрачи кръв, а след това се смъкна от седлото и тупна тежко на камъните на пътя.

— Сидаб остава тук.

Другите кимнаха и плюха в кръг около трупа, за да осветят земята — това бе единственият погребален ритуал, нужен на хундрилските воини по пътя на войната. Ведит се пресегна и хвана юздите на коня на Сидаб. Щеше да вземе и него, за да облекчи болката на своята кобила.

— Връщаме се при Боен водач Гал. Думите ни ще накарат очите му да блеснат.

Бойният водач се отпусна тежко в трона си от еленови рога и въже и възлите изскърцаха.

— Сладък дъх на Колтейн — въздъхна той и стисна очи.

Джараб, Сълза вестоносец на бойния водач и единственият друг в шатрата на Гал, смъкна шлема си, а след това подплатената шапка от сърнешка кожа, прокара дебелите си пръсти през косата си, пристъпи напред и се смъкна на коляно.

— Заповядай ми.

— Не сега, Джараб — простена Гал. — Времето за игра свърши — моите проклети от Пропада млади смелчаци ни донесоха война. Двайсет набега се върнаха в лагера с вой, с чували пълни с кокошки, кутрета и какво ли още не. Обзалагам се, че поне хиляда невинни фермери и селяци вече са мъртви…