Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Смъртен меч — каза той, — очакваме ли измяна?

— Трябва да приемем, че това пътуване е през враждебна територия, Щит-наковалня. Ще вървим с броня, с готови оръжия. Ако ескортът на Болкандо ни изпревари през прохода, няма да имам никакъв повод за тревога. Ако се разделят на предна част и ариергард, ще съм принудена да преценя силата на този ариергард. Ако е скромна, нямаме сериозен повод за безпокойство. Ако е съотносима с авангардния елемент, тогава ще трябва да обмислим възможността втора армия да ни чака в другия край на прохода. Предвид това — добави тя, — че трябва да пътуваме в колона, такава засада би ни поставила в неизгодна позиция, поне в началото.

— Да се надяваме тогава, че намеренията им към нас са почтени — каза Танакалаян.

— Ако не са, ще съжалят за глупостта си.

Три легиона, осемнадесет кохорти и три снабдителни роти. Пет хиляди братя и сестри в сухопътната сила. Останалите легиони щяха да придружат Троновете на войната по зле картираните морски пътища южно от крайбрежието, в търсене на Пеласиарско море. По преценка и на адюнктата, и на самата Кругава, Изгорените сълзи се нуждаеха от подкрепа. Предвид донесенията за оскъдните ресурси на Пустинните земи Ловците на кости трябваше да се придвижват независимо от по-южните сили, съставени от хундрилските конни и перишките пехотни легиони. Двата елемента щяха да се придвижат на изток по успоредни маршрути с може би двайсет левги отстояние помежду им, докато достигнат границите на първото кралство отвъд Пустинните земи.

Танакалаян много добре знаеше, че според Кругава ги очаква свещена война, единственият смисъл на съществуването им, и на тази чужда земя Сивите шлемове щяха да намерят своята слава, своя героичен триумф в служба на Вълците на Зимата. Споделяше чувството й за цел, дръзкото обещание на съдбата, и също като нея не се боеше от войната. Обучени бяха в насилие, врекли се бяха в тези върхове на историята, изсечени като бойни полета. С меч и воля можеха да променят света. Такава бе истината за войната, колкото и да искаха друго мекушавите глупци, колкото и да мечтаеха за мир и съгласие между чужди.

Романтиците с техните пожелателни идеи неизбежно захапваха със зъбите на пепелянка, все едно дали го искат, или не. Надежда и вяра се събираха като най-сладкия нектар, за да вкиснат в най-злата отрова. Повечето добродетели, както добре знаеше Танакалаян, бяха незащитими. Податливи на злоупотреба и поквара, дори създадени, за да се обръщат против притежателя си. Нужен беше самозаблуден ум, за да наложи справедливост над свят, когато този свят не се интересува изобщо; когато реалността се надсмива над праведниците с безразличието си.

Войната отмиташе настрана такива игри. Беше чиста и неоправдаваща се в своята жестокост. Справедливостта идваше с вкуса на кръв, едновременно сладък и горчив, и това бе точно така, както трябваше да бъде.

Не, нямаше да каже на Смъртния меч нищо за последните, изпълнени с ужас думи на дестраянта, за неудържимата паника и пронизително отекващите му предупреждения. В края на краищата такива слабости не служеха никому.

При все това Танакалаян се беше заклел да остане нащрек, бдителен, да не се доверява на нищо и да очаква предателство от всеки чужд.

„Рун’Турвиан беше твърде стар за война. Страхът отне живота му — виждах го съвсем ясно. Беше сляп и тласнат към безумие. Бълнуваше. И всичко това бе толкова… недостойно.“

Ейварите бях спрели на стотина крачки от най-високата линия на прилива. Тежко натоварените войници газеха до прасците в гъмжащата от мухи кал, докато екипажите се напрягаха да избутат лодките назад и да тръгнат обратно към закотвените Тронове.

Чакаше ги дълъг ден.

— Е, добре — измърмори канцлер Рава, докато четеше шифрованото писмо. — Скъпият ни крал, изглежда, е вкарал скъпото ни кралство в истинска кралска каша.

Авалт крачеше пред стария мъж от едната стена на сумрачната палатка до другата. Можеше да се досети за повечето подробности в свитъка пергамент в ръцете на Рава. Голата истина беше, че коментарът на канцлера бе крайно неточен. „Кашата“ не идваше от крал Таркуф. Всъщност нямаше съмнение, че е продукт на известни крайности от страна на слугите на канцлера, както и на самия конквестор Авалт.

— Това, което трябва да разберем — заговори той с все още пресипнал глас след тирадата, която бе изнесъл преди малко пред отбрана компания от търговски агенти и шпиони, — е характерът на връзката между нашите приятели периши и хундрилските разбойници.