— Всичко по реда си.
— Но всичко това при условие, че ледериите няма да се намесят.
Канцлерът въздъхна и се намръщи.
— Най-добрите ми шпиони падат един след друг в двора им, а малкото, които успяха да избягат, са убедени, че крал Техол е по-зле и от Таркуф. Безполезен празноглав идиот.
— Но вие не сте убеден, канцлер?
— Разбира се, че не съм. В повечето случаи. Вероятно си имаме работа със ситуация удивително идентична на нашата тук.
— Блудния да не ни сбута дано, възможно ли е, Рава?
— Де да знаех. Жената на Техол Бедикт си остава неизвестна величина.
— Но едва ли може да се сравнява с кралица Абрастал?
Рава сви рамене.
— Външно — едва ли. Тя няма своя лична армия. Никакви елитни части като легиона Евъртайн на Абрастал, или нещо съпоставимо. Ако има лични шпиони — а коя ли кралица ги няма, — то те, изглежда, са ангажирани само в събирането на разузнавателни данни, вместо в активен саботаж.
— Все пак явно някой излавя вашите шпиони…
— Дори в това не мога да съм сигурен. Всеки от тях умря при загадъчни обстоятелства — е, обстоятелства, които аз намирам за загадъчни. Трагични злополуки, всички до една. Сякаш Блудния лично е удостоявал всеки от тях с… вниманието си.
— Виж, това е обезпокоителна мисъл, канцлер.
— Е, за щастие никой от тях не е бил разкрит или заловен. Злополуките, които претърпяваха, неизменно водеха до внезапна смърт.
Авалт се намръщи.
— Единственото обясняващо ситуацията, което мога да си представя, канцлер, е, че собствената ни мрежа е дотолкова компрометирана пред ледериите, че не са били необходими нито публично излагане, нито изтезания. Подобна представа ме смразява до кости.
— Допускате, че ледериите са успели да внедрят своя агентура. Не е ли по-вероятно компрометирането да е възникнало в нашето кралство?
— Едва ли шпионите на Таркуф…
— Не, всички те са в ръцете ни. Не, приятелю, наистина ли е толкова немислимо кралицата да е внедрила свои агенти в двореца на Техол?
— Които активно премахват съперници. Да, това изглежда ужасяващо възможно — призна Авалт. — Тогава какво крои тя?
— Де да знаех. — Рава се наведе напред и изгледа твърдо Авалт. — Уверете ме, конквестор, че тази ситуация в никакъв случай няма да изкара кралицата на преден план — в никакъв случай, Авалт, няма да й дадем повод да изтика настрана некадърния си съпруг и да подаде сигнала за сбор.
Авалт потрепери. Мисълта как легионът Евъртайн се раздвижва, как тръгва в настъпление, за да разчисти бъркотията, в която е затънало кралството… не, това беше недопустимо.
— Разбира се — заговори той колебливо, — тази сегашна игра е твърде дребна, за да обезпокои кралица Абрастал.
Лицето на Рава бе помръкнало. Той вдигна съобщението и го размаха като малко бяло знаме.
— Една добавка ме уведомява, конквестор, че четиринадесетата дъщеря на краля и личната й слугиня вече не пребивават в двореца.
— Какво? Къде са заминали?
На това канцлерът нямаше отговор.
Мълчанието му изпълни Авалт със страх.
Командирите на Болкандо излязоха бавно от лагера си и много тържествено поеха нагоре към билото, където стояха Танакалаян и Смъртният меч. Беше късно следобед. Легионите на перишите, в пълно снаряжение, се бяха строили и се придвижваха в марш към низината на хиляда крачки навътре в сушата, където тиловите части бяха започнали да вдигат редиците палатки. Рояци насекоми кръжаха над братята и сестрите на блеснали от слънцето облаци, прорязвани от прелитащите оранжевокрили лястовици.
Речните гущери, които се грееха лениво на слънцето през по-голямата част от деня, бяха започнали да се вдигат на късите си тромави крака и да се тътрят към водата под бдителните погледи на газещи през обраслите с тръстика плитчини чапли и щъркели.
Нощите в тази страна нямаше да са приятни, подозираше Танакалаян. Можеше да си представи всевъзможните ужасни отровни твари, промъкващи се, пълзящи и прехвърчащи в душната спарена тъмнина. Колкото по-скоро успееха да се изкачат в планинските проходи, толкова по-добре щеше да се почувства. Тази представа за безумно враждебна природа бе нова за него и крайно нежелана.
Вниманието му отново се насочи към канцлер Рава и конквестор Авалт, докато нелепата двойка — и двамата седнали на столове, закрепени върху превитите гърбове на четирима здрави, бавно изкачващи се по склона роби — се полюшваше като крале на клатещи се тронове. Други роби от двете им страни развяваха ветрила от пера, за да прогонват насекомите. След двамата се точеше свита от дванадесетима души. Този път поне нямаше въоръжена охрана — нищо видимо, макар Танакалаян да подозираше, че повечето от тези уж роби са всъщност телохранители.
Читать дальше