Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Значи през цялото време е била замисляна засада?

— Или заплаха от нея, за да спечелят повече отстъпки.

— Но ако хундрилите няма нито да останат в границите на резервата си, нито да се изтеглят през границата, остава само един възможен курс.

Тя кимна.

— Мушкащо копие. Гал ще поведе хората си в самото ядро на кралството. Щит-наковалня, уведомете командването, че тръгваме в поход две камбани преди разсъмване…

— Дори това да означава, че ще ни преследва ескортът на Болкандо?

Тя се озъби.

— Видяхте ли войските им, сър? Голи да тръгнат, пак няма да могат да ни настигнат. Само обозът им е три пъти по-голям от войниците в колона. Тази армия не знае какво е поход.

И се понесе надолу като безформена буца олово, за да изпревари двамата делегати на Болкандо.

Танакалаян пък тръгна към лагера на перишите.

Насекомите бяха наистина влудяващи.

Дъждът биеше безмилостно и правеше света сив, а каменистият път се превръщаше в кипнала река. Високите черни стволове на дърветата изникваха изведнъж пред погледа, а след това се отдръпваха на вълни. Ян Товис яздеше бавно. Промазаното й с восък наметало бе стегнато плътно около нея, с вдигната върху шлема качулка. След два дни и три нощи порой беше премръзнала и прогизнала до кости. Откакто бе оставила Междуградския път, на пет левги от Дреш, за да отцепи право на север, където бе оставила хората си, левга след левга от този лес трупаше тежестта си на плещите й. Спускането й към брега бе също така пътуване в миналото, цивилизацията изтляваше в призрачни надежди зад гърба й. Голи сечища, оградени от купища отрязани клони, изсечени храсти и изровени пънове, тройните коловози на лъкатушещи пътеки за извличане на трупи, сметта от стари биваци и куповете пепел и ями на въглищари: това бяха следите от бруталното натрапване на дрешката алчност и ненаситност.

Като с островите при Завоя на Кетър, разрухата бе неминуема. Докато минаваше през старите лагери на дървосекачите, беше видяла ерозията на почвата, дълбоките каменисти дерета, прорязали всяко сечище. А докато беше в Дреш, за да даде оставката си, бе забелязала напрежението сред гарнизонните бойци. След кралския декрет, прекратяващ сеченето, бе имало бунтове — повечето богатство на града идваше от гората в края на краищата и макар кралската забрана да беше временна, докато кралските агенти наложат нова система — основаваща се на устойчиво поддържане, — вонята на паника задушаваше градските улици.

Ян Товис не беше изненадана, че крал Техол бе започнал да се противопоставя на основните принципи и практики на Ледер, но подозираше, че той скоро ще се окаже един самотен, обкръжен от противници глас на разума. Дори елементарното благоразумие беше враг на жътварите на бъдещето. Звярът, наречен цивилизация, винаги гледаше напред и изграждайки настоящия си свят, поглъщаше бъдещия. Беше ужасяваща истина, че човек може толкова коравосърдечно да пожертва собствените си деца заради непосредствените удобства, но беше така открай време.

Мечтателите бяха сред първите, които обръщаха гръб на историческите истини. Крал Техол щеше да бъде пометен, удавен в неумолимата вълна на постоянния растеж. В края на краищата никой не може да застане между лакомника и пира.

В разгара на поройния дъжд тя бе оставила лагерите зад себе си и беше хванала един от старите миграционни маршрути на стадата бизони през девствения лес. Калта по древния път гъмжеше от пиявици и тя беше принудена да спира на всяка камбана, за да отскубне черно-кафявите твари от краката на коня, докато пътят най-сетне не се спусна в падината на пресъхнало тресавище, което се оказа пълно със засъхнала солена тиня — тогава напастта на пиявиците изчезна и не се появи повече.

Започнаха да се появяват следи от стари обитатели — може би бяха останки от шейки или от някой вече забравен народ. Видя порутени кръгли колиби, покрити с мазни листа от дива лоза. Видя по масивните стволове на древни дървеса образи, изваяни от ръце, отдавна изгнили на пръст. Дървените ликове бяха зацапани с черна слуз, мъх и плесен. Спря коня си до едно такова ваяние и го гледа дълго през гъстата пелена от дъжд. Не можеше да измисли по-добър символ на преходността. Грубото изражение, пълните със скръб дупки, които трябваше да минат за очи: тези неща я терзаеха дълго след като напусна порутеното селище.

Пътеката най-сетне се събра с един път на шейките, свързвал някога две крайбрежни села, и тя продължи по него.