Стивън Ериксън - Прах от мечти

Зданието се извисяваше в лъскавото синьо небе. Сиво и черно, издълбано на люспи, оставени може би от пукнатини и зацапано с ръждиви петна. Беше кула, издигната с великолепно, нечовешко майсторство. Отпърво приличаше на развалина, на щръкнал към небесната вис прогнил зъб, останал почти безформен след векове запустение. Но по-отблизо по някакъв извратен начин това възприятие се промени. И все пак… по равната земя нямаше никаква следа от поселение, никакви стари загладени бразди, издаващи засявани някога нивя, никакви коловози, никакви пътища.

Вече можеха да различат какво представлява огромният паметник. Беше висок навярно хиляда разтега изправен каменен дракон с празни очи, крепеше се на задните си крайници и навитата опашка. Един от предните крайници се протягаше надолу и ноктите затъваха в земята. Другият беше изпънат под ъгъл леко навън, готов сякаш да забърше някакъв звяр от пътя му. Задните крайници бяха асиметрично разположени, извити и напрегнати.

Никой истински дракон не можеше да се сравни с големината му и все пак щом се доближиха — онемели и смалени — можеха да видят изумителните детайли, с които бе изпълнено творението. Преливащите в дъга цветове по извивките на покритите с тънък слой прах люспи; нагънатата кожа, обкръжаваща ноктите — всеки на височина един и половина човешки ръст, лъскавата им метална повърхност бе ожулена и надраскана. Можеха да видят бръчките по кожата, които отначало бяха взели за пукнатини; тежестта на провисналите мускули; свивките и кръвоносните съдове на сгънатите, извити в дъга криле. Зърниста мъгла скриваше монумента над височината на гърдите му, сякаш бе загърнат от пръстен замряла във въздуха прах.

— Не — прошепна Таксилиан, — не е замрял. Този пръстен се движи … върти се и се върти, и се върти, виждаш ли?

— Магия — отвърна Брет със странно равнодушен тон.

— Както биха се въртели милион луни около мъртво слънце — отбеляза Раутос. — Безброй безжизнени светове, всеки не по-голям от песъчинка — казваш, че магия го държи на място, Брет… сигурна ли си?

— Какво друго? — сопна се тя презрително. — Само това получаваме от тебе. Теории. За всичко. Сякаш обясненията значат нещо. Какво значение има дали знаеш нещо, дебелако?

— Облекчава огъня в душата ми, вещице — отвърна Раутос.

— Огънят е причината да се живее.

— Докато те изгори.

— О, престанете и двамата — простена Асейн.

Брет се обърна бясна към нея.

— А тебе ще те удавя. Не ми трябва даже вода за това. Ще те удавя в пясъка. Ще те натисна в него и ще усещам всяко твое усилие, всяко потръпване…

— Не е просто статуя — отрони Таксилиан.

— Някой е издялал планина — рече Напет. — Все едно. Просто е тъпо, никаква полза от него. Толкова дни вървяхме. За това. Тъпо. Ще ми се да те пребия от бой, Таксилиан. Че ми загуби времето.

— Загубих ти времето? Добре де, Напет, какво друго се канеше да правиш?

— Трябва ни вода. Сега ще умрем тука, само за да можеш да видиш това парче камък. — Напет вдигна ожуления си юмрук. — Ако те убия, можем да ти изпием кръвта — това ще ни опази за известно време.

— Само че после ще ви убие. Ще умрете в големи болки.

— Какво знаеш ти? Ще те опечем и ще ти изпием всичката разтопена мас.

— Не е просто статуя — повтори Таксилиан.

Ласт, който не беше много словоохотлив, изненада всички с думите си:

— Той е прав. Живо е било някога. Този дракон.

— Блудния да ни пази дано, ти си идиот, Ласт — изсумтя Шеб. — Това нещо никога не е било друго освен планина.

— Никаква планина не е било — настоя Ласт и сбърчи чело. — Тук няма никакви планини и никога не е имало — всеки може да го види. Не, живо е било.

— Прав е, струва ми се — каза Таксилиан. — Само че може би не по начина, по който си мислиш, Шеб. Било е построено, а след това в него се е живяло. — Разпери ръце. — То е град. И ние ще намерим вход към него.

Призракът, който до този момент се въртеше насам-натам, изпълнен с боязън и възбуда, сега искаше да извика от радост. И щеше да го направи, ако имаше глас.

— Град ли? — Шеб го зяпна, после плю на земята. — Но сега е изоставен, нали? Мъртъв е, нали?

— Така мисля — отвърна Таксилиан. — Мъртъв е отдавна.

— Тогава — Шеб облиза устни, — тогава може да има… плячка. Забравено съкровище — в края на краищата кой друг изобщо е идвал тук? Пустинните земи не обещават нищо освен смърт. Всички го знаят. Сигурно сме първите хора, които виждат това…

— Освен обитателите му — измърмори Раутос. — Таксилиан, виждаш ли някакъв вход?