Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Не, още не. Но ще го намерим, сигурен съм.

Брет пристъпи пред тях, за да ги спре.

— Това място е прокълнато, не го ли чувствате? Не е за хора — хора като вас и мен. За нас няма място тук. Чуйте ме! Ако влезем, няма да излезем никога!

Асейн изскимтя и се присви.

— И на мен не ми харесва. Трябва да се махнем оттук.

— Не можем! — ревна Шеб. — Трябва ни вода! Как според теб един толкова голям град е могъл да оцелее тук? Той е върху водоизточник.

— Който сигурно е пресъхнал и затова са напуснали!

— Пресъхнал за десет хиляди души може би. Не за седем. И кой знае преди колко време? Не разбирате ли? Ако не намерим вода тук, всички ще умрем.

Призракът беше странно озадачен от всичко това. Бяха намерили извор само преди две вечери. Всички носеха кожени мехове и в тях все още плискаше вода… макар че като си помислиш, не можеше да си спомни откъде ги бяха намерили — винаги ли бяха имали спътниците му тези мехове? Ами широките шапки, които носеха всички, за да ги пазят от ярката, жестока слънчева светлина? Тоягите за подпиране? Писалищната кутия на Таксилиан с въжената дръжка? Картният куфар на Раутос, който се разгъваше като писалище? Наметалото на Брет с допълнителните джобове, с Плочка във всеки джоб? Напет с неговия боздуган, затъкнат в колана? Камите на Шеб? Вретеното на Асейн и торбата вълна, от която изпридаше тънките нишки на паяжината си? Желязното котле на Ласт и машите? Сърпът му и готварските ножове? Откъде, чудеше се със смътен ужас призракът, бяха дошли всички тези неща?

— Нито храна, нито вода — говореше Напет. — Шеб е прав. Но по-важното: ако намерим врата, можем да я браним.

Думите увиснаха в настъпилата тишина, замръзнаха за миг във въздуха, след което се заиздигаха като прашинки — призракът можеше да ги види как губят форма, но не и смисъл, определение, но не и ужасяваща важност. Да, Напет бе изрекъл на глас тайното знание. Думите, които ужасът с кръв беше врязал в душите им.

Някой ги преследваше.

Асейн започна да плаче тихо, влажните хлипове засядаха в гърлото й.

Шеб се вторачи в нея и ръцете му се свиха в юмруци.

Но Напет се беше обърнал към грамадния Ласт и го оглеждаше преценяващо.

— Знам, че си дебелоглав селяк, Ласт, но изглеждаш силен. Можеш ли да държиш меч? Ако ни потрябва някой да пази входа, ще можеш ли?

Мъжът се намръщи и кимна.

— Може да не съм хващал меч, но никой няма да мине през мен. Заклевам се. Никой.

А Напет сега държеше меч в ножница и го връчи на Ласт.

Щом видя оръжието, призракът се присви от страх. Познаваше го и в същото време му бе непознато. Странно, плашещо оръжие. Видя как Ласт извади меча от ножницата. Едноостро, тъмно, зацапано с петна желязо, с балансиран и леко уширен връх. Дълбокият жлеб, минаващ по дължината на лезвието, беше кошмарно черна резка, като всечен от самата Бездна. Вонеше на смърт — цялото оръжие, този ужасен инструмент за унищожение.

Ласт надигна меча в ръката си и промърмори:

— Бих предпочел копие.

— Не обичаме копия — изсъска Напет. — Нали?

— Не обичаме — отвърнаха другите в хор.

Ласт се намръщи още повече.

— Аз също. Не знам защо… защо ми се доиска. Демонски шепот в главата ми сигурно. — И направи жеста „зло да пази“.

Шеб плю на земята, за да го затвърди.

— Не обичаме копия — прошепна Раутос. — Те са… опасни.

Призракът се съгласи. Безплътен и все пак смразен, разтреперан. Имало беше копия в миналото му… нали? Може би? Ужасно нещо, замахва към лицето му, към гърдите, посича мускулите по ръцете му. Разтърсва костите му, тласка го назад, една стъпка, още една…

Богове, не обичаше копия!

— Хайде — каза Таксилиан. — Време е да намерим вход.

Имаше вход. Призракът го знаеше. Винаги беше имало вход.

Предизвикателството бе да го намериш, да разбереш какво е, като го видиш. Важните врати оставаха скрити, замаскирани, оформени така, че да заблудят. Важните врати се отваряха само на едната страна, а щом минеш през тях, се затваряха с лъха на студен въздух в тила ти. И никога не можеха да се отворят пак.

Такава бе вратата, която търсеше, осъзна призракът.

Дали го чакаше в този мъртъв град?

Скоро трябваше да я намери. Преди преследвачът да го намери — да ги намери всички. „Онзи с копието, убиецът. Онзи, който не отстъпва, който се надсмива безмълвно, който няма да трепне — не, той не е свършил с мен, с нас, с мен, с нас.“

„Трябва да намерим вратата.“

„Входа.“

Стигнаха до предния крайник на каменния дракон, до пръстите му, които се издигаха като масивни мраморни колони нагоре, до ноктите, потънали дълбоко в спечената пръст. Навсякъде около основите земята беше раздрана от цепнатини, които се проточваха навън. Раутос изпъшка, наведе се и надникна в една.