Стивън Ериксън - Прах от мечти

Помисли си, че може да завие от ужас. Помисли си, че може да даде глас на този свой ужас, на това свое унизително просветление. Защото ако светът наистина бе непознаваем, тогава и силите, които действаха върху него, щяха да са същите, а как можеш да се предпазиш от това?

Замръзна, неспособен да помръдне. Групата вече се спускаше в тунела. А след това го порази ново откритие, докато веригите го теглеха надолу в ямата, дърпаха го — докато не заврещя безмълвно — надолу в прохода.

Той не беше свободен.

Беше обвързан към живота на тези странни хора, нито един от които дори не знаеше, че съществува. Беше техен роб, но толкова безсилен, че нямаше никакъв глас, нито тяло, нито самоличност извън тази крехка пародия на самосъзнание — а колко дълго може да оцелее такава същност, след като е невидима за всеки друг? След като дори каменните стени и лепкавата вода не признаваха присъствието му?

Това ли беше всъщност терзанието на всички призраци?

Възможността бе толкова ужасна, така убийствена, че той се присви от страх. Как можеше смъртни души да заслужат такова вечно наказание? Какво огромно престъпление можеше да извърши самият акт на живеене? Или той лично бе осъден на тази съдба? От някой бог или богиня, жестоки в присъдата си, лишени от всякаква милост?

При тази мисъл, докато пърхаше безпомощно след своите господари, изведнъж изпита гняв. Обзе го пламенно възмущение. „Кой бог или богиня смее да претендира за правото да ме съди? Тази наглост е твърде голяма, за да е заслужена.“

„Който и да си ти, ще те намеря. Заклевам се. Ще те намеря и ще те сваля. Ще те унижа. Ще паднеш на колене. Как смееш! Как смееш да съдиш когото и да било, и да криеш лицето си? Да заличаваш всяка възможна истина за съществуването си? За наглото си присъствие?“

„Това, че се криеш от мен, който — каквото — и да си, е детинска игра. Недостойна игра. Покажи се пред своето дете. Пред всичките свои деца. Покажи ми истинността на своето право да хвърляш присъдата си върху мен.“

„Направи това и ще го приема.“

„Остани скрит, докато обричаш душата ми на страдание, и ще те намеря.“

„Ще те унищожа.“

Рампата се заиздига и ги изведе в широка зала с нисък таван.

Пълна с трупове на влечуги. Гниещи, вонящи, сред локви ихор и смрадлива кръв. Двайсет, може би повече.

К’Чаин Че’Малле. Създателите на този град.

С прерязани гърла. Избити като козли на олтар.

Отвъд тях в стръмна спирала нагоре водеше рампа. Никой не промълви и дума, докато се провираха предпазливо, всеки по свой път, през касапницата. С Таксилиан начело започнаха да се изкачват.

Призракът видя как Брет спря, наведе се и прокара пръст по засъхналата кръв. Облиза го и се усмихна.

Блудния газеше през наводнения тунел и си спомняше телата, пръснати някога тук, поклащащи се като трупи, докато плътта се стапяше на пихтия. Сега, щом пристъпеше напред, току изритваше настрани невидими кости. Тъмнината не предлагаше самота, нито забрава, нито място за сетен отдих. Тъмнината не бе нищо повече от дом за забравените. Затова саркофазите имат капаци и криптите са запечатани под камък, и гробниците — под насипи пръст. Тъмнината е гледката зад клепачите на затворените очи, не повече от отказ от светлина, щом подробностите престанат да са съществени.

Можеше да намери такъв свят. Трябваше само да затвори едното си останало око. Трябваше да подейства. Не разбираше защо не действа. Водата, хапливо студена, плискаше около бедрата му. Благодарен й беше за изтръпналостта, с която го даряваше. Въздухът беше зловонен, но той бе свикнал с това. Нищо не трябваше да го задържа тук, окован към този миг.